Никога досега парламентарен вот в България не е предизвиквал толкова голям интерес край Вардар. Има защо.
По стар професионален навик се опитах да проследя реакцията в Република Северна Македония към парламентарния вот у нас. Като кореспондент в Скопие на български медии винаги получавах задача да следя местните медии или изявленията на политиците в отговор на избори у нас. Нямаше нужда от такива инструкции, защото всеки кореспондент си знае урока, особено когато работи в съседна на България държава. И особено когато тази държава е Република Македония, сега вече РСМ.
Така и сега. Беше ми любопитно как ще се държат медиите от Скопие и тамошните политици към хода и резултатите от нашите парламентарни избори. И ако нещо заслужава интерес, то трябва да бъде внимателно анализирано и включено в архива по темата за двустранните ни отношения. Още повече, че преди 4 април вече имахме многобройни изказвания край Вардар, че трябва да се изчака тази дата, за да се види как ще разположат политическите и парламентарни сили. И в зависимост от новата конфигурация
да се действа за излизане от задънената улица
до която стигна претенцията на Скопие за старт на преговорния процес за членство в ЕС. Подобни сметки, прогнози и предричания бяха толкова много и от толкова различни камбанарии, някои от които най-високите в държавата, че се превърнаха в основа политическа линия на поведение към България. А тя се състоеше в следното: да се изчака вотът, да не се предприемат резки движения в двустранните отношения, да се имитира дейност на ниско равнище и се създаде фалшива видимост за готовност за диалог. Като се пропагандира желанието на политическия елит в Скопие да се намери решение със София, от което нещата да тръгнат напред. И, разбира се, изчакването да се използва активно и да се даде възможност на дипломацията да осигури силен натиск върху България за отстъпки пред РСМ. Ето – „нашият човек“ Байдън вече дава сигнали за подкрепа чрез дипломатите от Държавния департамент, идват послания и от Брюксел, и от столици извън ЕС, така че…
Веднага след изборната нощ от Скопие ми звънна моя стар приятел и една от емблематичните фигури на местната журналистика Александър Чомовски. Щял да води сутрешен блок на тамошна телевизия, та да си говорим за изборните резултати и за това как ще се отразят на отношенията ни. На Чом не мога да откажа, твърде много битки сме водили с него в името на това двете ни държави да стават все по-близки, а хората в тях да се чувстват приятели и добри съседи. Разговорът стана, поговорихме, но в края споделих разочарованието си от факта, че тамошните власти твърде много разчитат на някаква промяна в българската позиция след изборите. И му подхвърлих, че ето, само 2-3 дни преди 4 април, външният им министър Буяр Османи патетично и оптимистично заяви публично, че още от 5-и, само ден след вота, започва новата динамика на отношенията ни и че… ще видите вие какво ще се случи. На което оттатък в студиото и в ефир Чомовски гневно се обади: Коста, що се чудиш, та нашата дипломация, в т.ч. и самият министър, са пълна катастрофа. Беше много ядосан, вероятно с право.
Все заради предварителен интерес и очаквания за вота у нас
предполагах, че ще има наплив от журналисти от Скопие
които на терен да отразяват изборния процес и драмата около това, кой влиза в Народното събрание и кой – не. Масовото присъствие в София на представители на медии откъм Вардар по време на българското европредседателство ми беше пред очите. Кой ли не дойде тогава, с кого ли не се срещнах. Оказа се, че дали поради пандемията, дали поради лошото време, дали поради технологиите, чрез които информация се получава пряко и на живо, но в София беше изпратила екип само частната ТВ „Сител“. Репортерът Мариян Николовски беше дошъл с личния си автомобил заедно с оператор. Но това не му попречи в 4-те дни, в които беше у нас, да овършее, да вземе много интервюта, и да разговаря с доста хора. Видяхме се в деня на вота, седнахме пред едно кафене до НДК, бая студ брахме, а голямото разочарование на Мариан беше, когато момичето от заведението му каза, че днес не сервират алкохол. С Мариян през септември 2019 г. осъществихме проект за сътрудничество между журналисти от двете държави. Група новинари от Скопие бяха домакини на среща в Охрид, оттогава се чуваме редовно, защото те все се интересуват дали у нас ще върнем домакинството на първата среща, за да продължим професионалния си диалог за това как да преодолеем езика на омразата от двете страни на границата и как да се борим против фалшивите новини.
Не можах да го обнадеждя, че скоро бихме се видели у нас, но пък го попитах с кого е направил интервюта през дните в София. Изброи ми няколко имена, които ме накараха да му подхвърля, че е избрал само такива с мнение, което зрителите на неговата телевизия, пък и на другите медии, биха искали да чуят. „Не, не е така, знаеш. Но какво да направя, когато само за минута-две изпуснах Бойко Борисов при гласуването му в Банкя, и че Каракачанов беше в Плевен, за да говоря и с него.“ Вечерта в неделя по една от нашите телевизии видях Мариян разочаровано да води разговор с колеги пред входа на централата на ГЕРБ малко след като Любен Дилов-син бе излязъл от името на партията да каже няколко думи… А Борисов не се появи.
Ако все пак има позитивен резултат за нас от интереса в Северна Македония към вота, е че обществото там научи много повече за героите и събитията у нас, отколкото преди 4 април. В своя редовен съботен текст за Дойче Веле журналистът Любчо Поповски точно е отчел това. Познавам Любчо и знам за интереса му към всичко, което става у нас. Самият той признава, че информацията покрай вота и политическите заявки след него, проследени
наживо по БНТ, чийто сателитен канал от началото на март се гледа
в Република Северна Македония, го е обогатила. Но и че е поставила под съмнение всички писания, рамкирани в познатата матрица още от времето на бивша Югославия, в които са заложени всички опорки на някогашната югопропаганда, усвоени край Вардар безкритично и изострени до голяма степен от антибългарските чувства на техните ментори. „…научихме за България много повече. Но станахме свидетели, че изведнъж мнозина у нас се намериха в ролята на познавачи на българската политика и на българското общество, без някой преди година-две да им е обръщал някакво внимание. Обществото е гладно за информация, та затова в този голям кладенец много хора искаха да играят ролята на малки изворчета. Това не е толкова лошо, защото обикновеният гражданин лека полека сглобяваше важна част от общата картина за която по-рано изобщо не знаеше какви са контурите ѝ“.
Това написа Любчо Поповски. И още: „Българските избори и събитията след тях помогнаха на македонската общественост по-добре да разбере какво се случва при съседите и това не е никак малко в това време, когато и двете държави се борят с огромния брой заразени и починали от Ковид. Колкото и да изглежда трагична, тази нишка ни свързваше…Това запознаване с България, без оглед на това, че много работи от него не ни допадат, все пак може да помогне за някакво сближаване и разбиране. Ако и двете страни знаят как да го използват по най-добрия начин“. И накрая, съпоставяйки истинския потоп в медиите в Скопие от информации за Гърция преди Преспанския договор и тишината откъм Юг сега с повишеното внимание към България, Поповски прави заключението, че „изборите в България се превърнаха в наше вътрешно събитие“. Дано да е вярно това заключение. Винаги съм твърдял, че колкото и да сме близки с хората оттатък границата, не се познаваме достатъчно. Или се познаваме само от страната, която е угодна на политиците и в София, и в Скопие. Това повече не бива да продължава. А ако не може по лекия начин, това взаимно опознаване и възприемане ще трябва да стане по трудния. Колкото и да не ни се иска, няма друг път.
