По вина на свръзките не е имало дори и предпоставки за аварии, напомня подполковникът от запаса Пейчо Пейчев.
На 17 юни се навършват 70 години от създаването на предшественика на авиобаза „Чешнегирово” – 25-и изтребителен авиационен полк. От 1961 г. полкът става изтребително-бомбардировъчен (ибап). През май 1993 г. той е реорганизиран в 25-а изтребително-бомбардировъчна авиационна база, закрита на 14 юни 2002 г. Служилите във военното формирование подготвят редица прояви по повод 70-годишнината на авиобазата. Организационният комитет за честването e начело с бригаден генерал от запаса Спас Спасов – председател на Управителния съвет на фондация „Български ВВС”.
Една от проявите е издаването на три книги за авиационната база. Първата – „Ние сме 25-и-и ибап“, е събрала
спомените – без корекции и цензура
на над 50 военнослужещи от запаса. Някои от тях са били командири на авиационния полк, а други са служили като пилоти, щабни офицери и техници. Четирима генерали – Иван Дочев, Иван Парапунов, Калчо Танев и Спас Спасов са споделили своите преживявания за любимия авиационен полк. Публикувани са спомени на хора, които клонят към 90 години, като полковник Руси Михайлов и подполковниците Милан Томанов, Васил Тодоров, Дяко Русев и Илия Василев.
Втората книга – „Аз служих в 25 ибап“ е с личните спомени на о.з. полковник Слави Павлов, починал на 25 декември м.г. Той е бил командир на полка и директор на Музея на авиацията.
Третата книга със заглавие „70 години 25-а авиобаза Чешнегирово” е на о.з. подполковник Пейчо Пейчев. Редактор е Рада Банялиева – директор на Музея на авиацията в Крумово. Всъщност книгата е второ преработено издание – коригирано и допълнено. Първото излезе през 2013 г. и съдържа спомени за 25-и ибап и за 25-и свързочен батальон. Сега в новата книга с първоначално замислено заглавие „От изгрева до залеза”, но променено след това, авторът е включил информации за още три военни формирования – тиловия батальон, радиолокационния възел и инженерно-строителното поделение. През май 1993 г., след създаването на авиобазата, на пряко подчинение към нея преминават свързочният батальон, тиловият батальон и радиолокационният възел.
Но кой е подполковникът от запаса Пейчо Пейчев? Роден е на 10 януари 1938 г. Като ученик в Механотехникума в Бургас се записва в курса за моторни летци към аероклуба на ДОСО (Доброволна организация за съдействие и отбрана). През 1960 г. завършва Военновъздушното училище за техници в Горна Оряховица. Започва офицерската си служба на летище Крумово. Там поставя началото на изучаването на радиолокационните системи за сляпо кацане, постъпили на въоръжение в българските ВВС. От 1967 до 1983 г. е на различни длъжности в 25-и отделен батальон за свръзки и навигация в „Чешнегирово”, а от 1978 до 1983 г. е командир на военното формирование. След това до пенсионирането си през 1992 г. е в 10-и Смесен авиационен корпус.
Служил съм
33 години в авиацията
Започнах като взводен командир – преподавател в Школата в Крумово за младши специалисти към ПВО и ВВС. В тази школа бях 7 години, подготвих стотици офицери, сержанти и войници за работа със системите за сляпо кацане, уточнява Пейчо Пейчев.
От 1967 г. до 1983 г. е бил преназначен на служба в свързочния батальон на „Чешнегирово”. Минал е през различни длъжности. И изведнъж е трябвало да стане командир на свързочния батальон, след като е подготвян за друга длъжност. И тогава съм казвал, и сега си признавам, че аз не бях готов за тази длъжност, защото като специалист щабната работа не ми беше много ясна. Но… животът ме принуди, откровен е подполковникът от запаса.
Какво си спомня за годините в „Чешнегирово”? Мога да кажа, без да се счита за самохвалство, че аз бях офицерът, който най-активно работеше за усъвършенстване на свързочната и навигационната система на авиобазата, тогава 25-и ибап. По мое време лично получих първата радиостанция за близка навигация, предназначена за автоматично предаване на данни на самолетите МиГ-23 БМ и аз се занимавах основно за нейното въвеждане в експлоатация. Освен това, вече като командир, положихме много усилия и приехме много нови свързочни станции, по-мощни, с повече канали, с големи възможности. Въведохме няколко поколения навигационни станции. Бих казал, че такъв
полк с 43 самолета
(36 бойни и 7 учебно-бойни), и то най-модерните тогава – МиГ-23, не е имало за всички времена на българската военна авиация. Тези самолети притежаваха високи възможности и голямо въоръжение, включително и ракетно. Летците бяха първокласни и можеха да действат във всяко време – и зиме, и лете, и в дъжд, и в сняг, денем и нощем. За тях нямаше проблеми да летят и да кацат, където е подходящо и удобно, спомня си офицерът от запаса.
Дали свързочниците не са допускали и грешки при осигуряването на полетите? Офицерът от запаса веднага посочва, че в книгата „Аз служих в 25-и полк” е публикувана рецензия на полковник Слави Павлов. И в нея е написал, че по вина на свръзките не е имало дори и предпоставки за аварии. Не само аварии, но и предпоставки. И оценките за работата на свръзките са били в голямата си част отлични, тук-там по някоя добра. Подполковникът от запаса Пейчо Пейчев е издал и други книги, като някои от тях са свързани с туризма и със селото, в което живее – Белащица, близо до Пловдив. Председател е на местната организация на СОСЗР в Белащица. Горд е, че е инициатор за построяването на Паметника на загиналите от с. Белащица във войните за национално обединение. И обобщава, че сили за здраве и творчество му дават чистият въздух на Родопите и активната обществена работа.
