Един бифтек от як обаче за малко не ме погуби с остра бактериална инфекция, споделя алпинистът в униформа.
Какво е алпинизмът като усещане? Битка с най-високите върхове на планетата, недостъпни за простосмъртните, битка със самия себе си, дробове, пълни със свобода, воля, победа – може това ще ми кажете вие. Така е, ще ви отвърна аз, но алпинизмът е и неволя, недостижимост, изтощителни многочасови полети до другия край на планетата, кацане на опасни летища с къси писти, отвъд които самолетът аха-аха да се забие в пропастта, огромни равнинни преходи от десетки километри до базовия лагер, разреден кислород и риск, огромен риск от нелепа смърт, но и от бактериални инфекции, които организмът ти дори не си е представял.
И каква е целта на всичко това? Смисълът? Предполагам неповторимо е да останеш сам със себе си след поредното преодоляно изпитание, когато покорената грамада от скали, сняг, лед и глетчери е вече в краката и си само ти,
ти срещу победения си аз
срещу надмогната си човешка слабост, срещу собственото си несъвършенство. Не е малко, като се замислиш.
Това усетих след срещата си с редник Димитър Димитров, макар и казано не точно с тези думи. Преди две седмици той се завърна от Непал, след като изкачи вр. Кала Патар – петхилядник в нозете на Еверест. В дивизиона той служи като радиотелефонист и шофьор на командно-щабна машина КЩМ Р-142Н. В редовете на българската армия е от 2002 г., като първоначално е бил разпределен в несъществуващия вече свързочен полк в Ловеч. В Плевен е от 2008 г. Занимава се с алпинизъм отпреди 15 години. Първият му покорен връх е Мальовица през зимата. Оттогава се запалва по опасния височинен спорт и от няколко години катери предимно в чужбина. Покорил е Монблан, Гросглокнер в Алпите, словенския първенец Триглав, Елбрус, Олимп, вр. Молдовяну в Румъния, Доломитите. „Екипировката е скъпа, събирана е малко по малко, а и през годините трябва да се сменя, тъй като от нея ти зависи животът“, споделя Димитров.
Женен е, с две деца, които се притесняват, разбира се, но въпреки това го подкрепят. Колегите – също. Отказвал се е няколко пъти от изкачване в подножието на атакувания връх, например отначало не му провървява с румънския първенец Молдовяну. Но военната дисциплина и
18-годишният стаж като военнослужещ му помагат
и в хобито.
Но – за Непал като за Непал. Лети се до Доха, столицата на Катар, а оттам до столицата на високопланинската държава – Катманду. Следва вътрешен полет до най-опасното летище в света – Лукла, сгушено сред най-високите планини в света. Единичната писта е дълга едва 527 м, с огромен наклон от близо 12 градуса. Намира се на 2845 м височина. Πилoтитe тpябвa дa ca изпълнили нaй-мaлĸo 100 пoлeтa зa ĸpaтĸo излитaнe и ĸaцaнe (ЅТОL) и дa имaт eднa гoдинa oпит в ЅТОL в Heпaл и дa ca изпълнили дeceт миcии в Лyĸлa cъc cepтифициpaн пилoт-инcтpyĸтop, пpeди дa мoгaт дa ĸaцнaт нa лeтищeтo. Зa cъжaлeниe oбaчe, имa мнoгo ĸaтacтpoфи и cepиoзни инцидeнти.
Редник Димитров тръгва с група от десет българи. След летището в Лукла се отправят на близо 75-километров преход пеша, съпровождан от спиращи дъха гледки, които ги отвеждат до базовия лагер под Кала Патар и Еверест. Няма друг начин, нито транспорт, тъй като най-близката автогара се намира на шест дни път пеша от летището. Изкачването продължава една седмица, за да може тялото да се аклиматизира. Кала Патар е висок точно 5550 м, но редник Димитров успява да го изкачи два пъти, и то в рамките на 12 часа.
Всеки ден се сменят всички сезони. До обяд – слънце, следобед – в по-добрия случай сняг, иначе – дъжд. Имаш резервен ден в случай на лошо време, но пък трябва да следваш и определен график, който трябва да се спазва.
Придружават ги шерпи и местни водачи. Бакшишът е задължителен и се събира от всеки член на групата. Бакшишът, който получава един непалец, е 150 евро. За техния стандарт това са много пари, тъй като Непал е бедна държава. Средната месечна заплата е не повече от 100 долара. В планината местните разчитат основно на туризма. Носят 30–50 кг, като част от товара поемат челото и вратът на носача.
Животът им е изключително суров. Готви се само на газ, тъй като над 3500 м няма никаква растителност, камо ли гора, и шерпите са принудени да
събират фекалиите на товарните якове
за да се отопляват.
„Повечето са вегетарианци, храната не ми допадна, много е пикантна, основното им ястие е тау-бат“, разказва редник Димитров. „Това е ориз, който се смесва с леща и се консумира с голи ръце. Опитах и пържола от як на връщане, тъй като вече умирах от глад, въпреки че предварително бях чел, че в никакъв случай не бива да се консумира месо в Хималаите. Местните не колят в планината животните, а ниско долу. Месото се носи на ръце. Не е нещо особено на вкус, като телешко е, но на слизане не издържах и си взех една пържола от як, от която получих бактериална инфекция. Наложи се да ме транспортират, два часа преди да стигнем летището Лукла, с хеликоптер до на-близката болница. Там, в Непал, хигиената е много ниска, в магазините за месо бутовете са хвърлени отвън на маси на улицата, кацат ги мухи, вятърът ги засипва с прахоляк и пепел.“
Възстановява се с антибиотици от силните пристъпи на повръщане, в болницата лежи на системи, добре че медицинската му застраховка покрива всички разходи, включително и полета на хеликоптера (4 хил. долара).
На всичкото отгоре на връщане ги хваща локдаун, с което престоят им се удължава с още две седмици. Благодарение на почетния ни консул в Непал успяват да се приберат с извънреден полет, организиран от германското правителство за немци и европейци.
И заслужаваше ли си рискът? Да покориш върха, а после да загинеш в болнично легло? Това го питам.
Малко ли наши алпинисти загинаха?
Христо Проданов, Боян Петров, Атанас Скатов също.
А редник Димитров ми обяснява: „Има си рискове, но никой не мисли за най-лошото. Всеки се надява да се върне. Няма как да се обясни, докато не го изпиташ. Височинният спорт си има доста трудности, изисква се да си много силен физически и психически, тъй като можеш да попаднеш в изключителни ситуации, в които планината те смазва“.
Следващата цел на алпиниста са вр. Тубкал в Мароко, първенецът на Северна Африка, и най-високият в Близкия изток връх – Дамаванд в Иран.
Редник Димитров гледа и към осемхилядниците, но на този етап признава, че е малко вероятно да му се случи, тъй като такива експедиции са доста скъпи и невъзможни без спонсори. Един Еверест струва от порядъка на 60–70 хил. долара.
