Авторът на „А ние с Боби двамата пием кафе“, „Уиски с фъстъци“ и „Мари-Анна“, все мега хитове, които повлияха на развитието на музикалната култура у нас в посока ска, реге, фънк, пънк и купонджийско разцепване
Седим на „Мементо“ с Ерол Ибрахимов и, разбира се, пием кафе. Не, не се майтапя, кафе с мляко. Аз си поръчах, преди той да дойде на срещата, а когато Ерол дойде, още преди да е видял какво пия, си поръча от същото.
Но да минем на темата. Ерол е бил артилерист. Служил е две години и единадесет дни. В Ботевград. Влиза в казармата 1987 г. и се уволнява септември 1989 г., само някакви си два месеца преди падането на Тодор Живков. „Това беше школа за запасни офицери, ние бяхме охранителен батальон, пазехме складовете и в същото време правехме учения със стрелби, аз например със 120 мм минохвъргачка“, започва разказа си той. Знаете как е – караул през ден, заедно с дневалните дежурства Ерол има на гърба си към 200-300 наряда.
Питам го за отпуските, защото имам една собствена теория, че в казармата най-хубавото бяха отпуските. Разказва, че повече е излизал в градска отпуска, защото е от Божурище, което все пак е далеч от Ботевград, няма как да се прибере и върне за толкова кратко. „Макар че няколко пъти съм излизал и в домашен отпуск, плюс полагаемата. Всъщност аз не обичах отпуските. После все едно пак влизам в казармата. Предпочитах да си я изкарам на един път, да си мине, без да си размътвам главата със сантименти“, споделя Ерол. „С момчетата, с които служихме, завързахме много силни приятелства, понеже службата беше тежка и там си проличават характерите на хората, с които си останахме приятели цял живот“. Определя поделението в Ботевград като „цивилизовано“, нямало го тъй наречения „чанч“, „гонки“ от страна на старите. „Само младши сержантите си гонеха новобранците, а другото беше под формата на майтап:
„Бегом до хоризонта!“
и такива разни, веселяшки неща. Даже имаше един стар войник, който го бяха преместили при нас от „Триъгълника на смъртта“, нали, Елхово – Гудово – Звездец, и разказваше някакви страшни неща, даже мен ме използваше за макет, за да ми покаже как точно се чанчат новобранците, караше ме така да се навеждам и ми биеше „пеницилини“ с автомата. Трябва да се наведеш и да те ударят в горната част на таза, но така, че да се зареди автоматът сам, това е много силен удар. Не знам дали знаеш, но „Калашника“ като го удариш в земята, се зарежда сам… И това беше всичко.“
Ерол е в последният набор, в който все още са валидни прословутите тримесечни задръжки, но успява да си ги спести, тъй като е приет „Дефектология“ в СУ „Климент Охридски“, специалност, която така и не завършва. Подготвя се за кандидатстудентските изпити през полагаемия отпуск.
Питам го имал ли си е приятелка в казармата? Отговорът е до болка познат: „Аз влязох с гадже в казармата, пишеше ми всеки ден писма, първите шест месеца може би, после тя се ожени и писмата спряха.“.
Говорим си за поста, за караулите и Ерол показва как се завързвал с колана към някаква решетка, за да спи прав. „Това, което най-много ми тежеше в казармата, беше безсънието плюс тревогите, когато ни вдигаха по няколко пъти на нощ. Храната си беше войнишка, каквото дават, но имаше момчета, на които им идваха често на свиждане и аз общо взето ядях от тяхната храна“.
А бягал ли е от поделението? „Накрая, но когато станахме стари войници, се чу, че ще закриват поделението, и някак си офицерите дадоха отбой, започна да не им пука и тогава започнахме да излизаме след вечерна проверка,
да разцъкваме на купони из града
и да се прибираме рано сутрин“.
Стигаме и до музиката. Ерол започва да свири на китара още в училище, а в казармата сформират оркестър, който свири по банкети и тържества на военните – стари градски песни, хора, ръченици, такива неща. Имат помещение за репетиции, където се упражнява като стар войник, защото като млад е много трудно да си опази личната акустична китара, която вкарва в поделението – нещо строго забранено в годините на соца, когато вътре е невъзможно да си вкараш дори собствено радио. Но се намира един стар войник, който го взима под крилото си, докато другите метат плаца, тъй като старият искал и той да се научи да подрънква на струни.
„Не съм против казармата, професионалната армия е най-доброто, наборната армия може би не е най-доброто решение, защото има хора, които не могат да се впишат в структура с такъв ред и дисциплина, но от друга страна има хора, които са родени за това. Всички хора са различни. Губене на време и средства е да караш хора, които не искат, а и не могат, да правят нещо такова“, обяснява Ерол и допълва: „Хубавото на казармата е, че ако не те прави мъж, то поне поставя някаква разграничителна линия за младежите, след която знаеш, че вече не сте дете, а мъж – нещо, с което младежите днес не разполагат, съзнанието, че от днес нататък си голям“.
На уволнението, типично в пънкарски стил, Ерол не се прибира вкъщи, а тръгва със един свой набор на стоп до Троян, където същия ден се провежда рок-фестивал.
Прибира се след три дни, а техните вкъщи вече са откачили
Следва онова, което всички знаем. След близо 10-годишно митарстване по разни групи с относителна слава и пренебрежим успех, Ерол сформира с приятели прочутата „Уикеда“ и парчето „А ние двамата с Боби пием кафе“ оглавява музикалните класации. Двайсет години по-късно групата се разпада. Но за щастие, отскоро „Уикеда“ отново се събират и дори подготвят нов албум. Ако не стане, Ерол смята да го направи солов.
