Ивайло ПАШОВ
В ЗРВ създават скоростната мишена чрез оригинално модифициране на „двинска” ракета.
Краят на 30-годишната традиция формированията от Зенитно-ракетни войски (ЗРВ) да провеждат полигонни бойни стрелби в бившия СССР настъпва през 1990 г. Във връзка с разпада на Варшавския договор и по идея на тогавашния командващ на войските генерал-майор Илия Илиев от 1991 г. те са пренесени на зенитен полигон „Шабла” и се осъществяват като тактически учения с обстрели на въздушни и морски мишени. Именно на историята на създаването и изпитанията на една от тях – ракетната мишена М-11Д – е посветен и настоящият разказ. Той се базира на спомените на о. р. полковник инж. Красимир Митков, който е непосредствен участник в този процес в средата на 90-те години на миналия век.
За специалистите от ЗРВ, натоварени със задачата да превърнат вече
остарелите и предвидени за бракуване
и унищожаване ракети от боекомплекта на зенитно-ракетните комплекси (ЗРК) СА-75 „Двина” в скоростни мишени, проектът е сериозно професионално предизвикателство. „За да бъде използвана „двинската” ракета в качеството на реална цел, способна да имитира актуалните въздушни средства за нападение, се налагаше да се увеличи времето на нейния полет. При това трябваше да се запази възможността за управление и контрол и да не се допусне излизането ѝ извън границите на полигона” – разказва о.р. полковник инж. Красимир Митков.
За целта са внесени промени в т.нар. предпазително-изпълнителен механизъм от състава на бордовата апаратура на ракетата. Той гарантира безопасността й при съхранение и подготовка за изстрелване и позволява взривяването на бойната част след пуск. Същият допуска детонацията само ако ракетата е стартирала, лети с определена скорост и вграденият часовников механизъм за задействане на детонаторите е сработил под въздействието на възникналото ускорение. В случай че тя се размине с целта и не се взриви в близост до нея,
осигурява и нейното самоунищожаване
във въздуха. „Първите конструктивни изменения в споменатия блок бяха направени чрез корекция на съществуващите и създаване и вграждане на нови времезадаващи пръстени в часовниковия механизъм. Самият факт, че екипът от специалисти прие предизвикателството да започне работа в тази насока, говори за изключителната увереност в собствените сили и възможности. Това беше промяна, изискваща изключителна точност както при проектирането, така и при изработката на допълнително поставяните елементи.
Принципно разглобяването на устройството при войскова експлоатация беше категорично забранено заради прецизната му конструкция и факта, че в него имаше монтиран пиропатрон. Костваха ни месеци упорита работа. Едновременно с това се експериментираха изменения в други блокове от бордовата апаратура на ракетата и нейната електросистема.
Усилията и ентусиазмът на инженерно-техническия състав се увенчаваха с успех и в заповядания срок първите мишени бяха готови за полигонни изпитания. Резултатите от тях бяха повече от окуражителни. Анализът им показа, че
решението за използване на ракетите
като мишени е перспективно, а насоките за работа – правилни. Впоследствие се развиха идейните проекти по отношение на програмата за управление на полета, за промяна на режима на работа на двигателната установка и осигуряване на безопасност чрез непрекъснат контрол на мишената през всички етапи на полета й. Чрез допълнително монтиран електронен блок в апаратурата за радиоуправление беше осигурена възможност за самоликвидиране на мишената при срив на командите за управление от станцията за насочване. Механичните времезадаващи елементи на предпазително-изпълнителния механизъм бяха заменени от електронни, проектирани, изработени и изпитани изцяло от специалистите на ремонтната база на ЗРВ” – спомня си о.р. полковникът, който е част от екипа, разработил системата за безопасност на мишената.
Проектът се оказа единствен по рода си в армиите на другите държави, които имат на въоръжение ЗРК „Двина” (освен в СССР, където вече имаше такива мишени). При реализирането му специалистите от ЗРВ изминават целия път
от идеята до практическата реализация
включително с разработка и утвърджаване на техническа документация и инструкции за експлоатация на мишената. Завършен е с нейното приемане на въоръжение в Българската армия под названието М-11Д, което е обявено със заповед на министъра на отбраната.
По-късно, по време на тактическите учения с бойни стрелби на полигон Шабла, инженерно-техническият състав от ремонтната база на ЗРВ е натоварен със задачата да преработва бойните „двински” ракети 11ДУ в мишени М-11Д. Това се осъществява в техническите дивизиони. Трансформираните в мишени ракети се предават на подразделенията, осигуряващи мишенната обстановка, а специалисти от базата контролират подготовката им за използване от страна на войсковите разчети. И така, една след друга, се провеждат няколко полигонни стрелби в периода 1995–2000 г. В тях за стрелящите дивизиони са осигурени мишени с характеристики, максимално доближаващи се до тези на потенциалните цели при реална бойна обстановка. Същевременно е натрупан и солиден опит в процеса на изработка на мишените, който вдъхва увереност за техните усъвършенстване и модифициране.
„Един от способите за набиране на информация за поведението на мишените в полет, макар и твърде елементарен, беше видеозаснемане на траекторията им от старта до зоната на пределната видимост, осигурено с
модерна за времето си видеокамера
предоставена от Щаба на ВВС. За лош късмет обаче оригиналната батерия вече беше в края на жизнения си цикъл. И както при разработката на мишената отново за решението на проблема се приложи нестандартна идея. Добре познатите войскови акумулаторни батерии „Мусала” бяха поставени в чанта за пълнители на автомат АК-47, а специално изработен кабел свързваше камерата с импровизираната външна батерия. Изработени бяха две такива, с които операторът успяваше спокойно да свърши работата си за деня. Интересно каква ли би била реакцията на японския производител на видеокамерата, ако можеше да види отстрани нейното използване в армейски условия. Все пак външните батерии за преносими електронни устройства започнаха да се използват доста по-късно. Така че и в тази област специалистите от ЗРВ отново се оказаха в авангарда на иноваторите” – разказва о.р. полк. инж. Митков.
Непосредствено след първите успешни опити с М-11Д се пристъпва към разработка на аеробалистичната мишена М-11Д-АБ1. С нея се цели да се повиши натренираността на бойните разчети за стрелба по балистични ракети. Въпреки че като цяло задачата в случая изглежда по-лесно решима, защото този тип мишена е неуправляема, нейното изработване също предполага преодоляване на специфични, чисто технически проблеми, споделя полковникът: „Решенията обаче не закъсняха и още на следващите стрелби след вземане на решението за изработване и на М-11Д-АБ1 експерименталната мишена беше готова и тествана на полигона. По нея впоследствие бяха проведени няколко
успешни и много ефектни стрелби
което предопредели широкото ѝ по-нататъшно използване. Натрупаният опит беше пренесен и в създаването на аеробалистични мишени от ракети за ЗРК С-75 „Волхов”, по каквито и досега се провеждат стрелби”.
Ала това вече е следваща страница от историята на бойните стрелби на ЗРВ на Зенитен полигон „Шабла”. За да станат те факт, решаваща роля изигра създаването на управляемата мишена М-11Д. Тази, която отприщва творческия потенциал на няколко поколения офицери и сержанти от ЗРВ, но чийто полет, за съжаление, се оказва твърде кратък. Защото точно когато настава времето да се жънат плодовете от ентусиазма на нейните създатели, голяма част от тях са застигнати от първата вълна на „редуциране” и „оптимизиране” на числеността на Българската армия. А съвсем скоро след това и ракетите за ЗРК „Двина”, които биха осигурили мишени за поне 10–15 години напред, биват бракувани и продадени за скрап. Каквато всъщност тогава е и съдбата на голяма част от личния състав на армията ни и на експлоатираната от нея бойна техника.
