Една разходка из Старе място във Варшава, последвана от кратко пътешествие през Татрите.
Случи се така, че три пъти досега съм посещавал Полша – веднъж през далечната 1991 г., едва петнайсетгодишен с майка ми, и през миналата и поминалата година.
Преди трийсет години бяхме на гости у едни поляци от град Люблин, почти на украинската граница, нашите се бяха запознали с тях на къмпинг „Юг“ до Китен, още във времената, когато поляците прииждаха по Черноморието с палатките си и полските си фиатчета. По онова време повечето блага на цивилизацията бяха дефицитни за нас, българите, и почивката на море беше единственият начин да се сдобиеш с газов котлон или лампа. На изпроводяк поляците ни продаваха почти цялото си къмпинг оборудване – шезлонги, маси, дори палатките си, каквито щяха да си купят отново догодина и да продадат пак. Така нашите се запознаха с това полско семейство.
Спомням си, че на връщане от двуседмичното ни гостуване в Люблин имахме няколко часа до влака за София и разгледахме централната част на Варшава. Тогава най-високата им сграда беше Дворецът на културата и науката със своите 237 метра, дар на полския народ от СССР. Спомням си и тамошния ЦУМ – постсоциалистически „мол“, разположен на няколко етажа, в три отделни корпуса, свързани помежду си с топла връзка. Видя ми се почти като „Кореком“, поляците по онова време бяха на една идея и една ГДР по-близо от нас до консуматорския рай от западни стоки.
През 2021 г., на връщане от Грузия, където бях на екскурзия, кацнах отново в полската столица. Имахме 8 часа до следващия полет, така че от групата решихме да разгледаме Старе място във Варшава. Хванахме едно такси и за по 6 евро на човек се отправихме натам. По пътя пред нас се извиси местното „сити“ – истински малък Манхатън от двайсетина, ако не и повече небостъргачи. Някъде там в подножието им съзрях отново Дворецът на културата, който сега се губеше сред снажните исполини, макар и отново да беше най-висок.
„Не съм идвал тук от трийсет години…“, споделих с шофьора на лош руско-английски. „Тши але тшидешча?“, не ме разбра той. „Тшидешча“, повторих на полски. „О, това е съвсем различен град! Няма нищо общо с „твоята“ Варшава“.
И действително, ако преди поляците бяха една идея по-напред от нас в развитието, сега ни водят поне шест петилетки.
Както и да е, стигнахме до Старе място, където ни посрещна Колоната на Зигмунд, която се извисява над красивите стари градски къщи. Там някога е била портата, която е водила към Краков (Брама Краковска). Колоната е посветена на едноименния крал, известен с това, че е преместил столицата от Краков във Варшава.
Сърцето на този район е Градският площад, известен като „Пазар на Стария град“ (Rynek Starego Miasta), със своите ресторанти, кафенета и магазини, в които най-често продават бижута и украшения от янтар. Може би защото беше рано сутринта през работен ден, спокойните средновековни улици и липсата на туристически тълпи подействаха на апетита ни много благотворно. Опитах някакви постни сандвичи с гъби върху преполовена франзела и мога да се закълна, че това са най-вкусното вегетарианско блюдо, което някога съм ял.
Старият град на Варшава е изграден през ХIII век. Първоначално обграден от крепостен ров, а после е укрепен с тухлени градски стени. По време на Полската кампания (1939 г.) на много от кварталите са нанесени големи щети от Луфтвафе.
След обсадата на Варшава Стария град е построен наново, но веднага след Варшавското въстание (август 1944 г.) оцелялото е систематично унищожено от германската армия. Статуята „Младият бунтовник“ в чест на Въстанието днес стои на средновековната градска стена. След края на войната Старият град отново е възстановен с прословутата полска упоритост и педантизъм. Използвани са голяма част от старите тухли.
Кралският дворец първоначално е бил готическа сграда, построена от мазовецките князе. По-късно е преустроен от италиански архитекти в ренесансов стил, а още по-късно – в ранен барок.
Катедралата „Св. Ян“, завършена в началото на XIV век, също била унищожена през 1944 г. и е реконструирана след войната. В криптата ѝ са положени саркофазите на последните мазовецки князе и на големият полски писател Хенрик Сенкевич.
И така, година след споменатото пътешествие, отново се оказах в Полша. Този път бяхме на самостоятелна визита с лек автомобил. Прекосихме Татрите и само една пътна табела със звездичките на ЕС ни подсказа, че от Словакия сме преминали в Полша. Нямаше граници, митници, условности, опашки. Ако изведнъж ми бяха развързали очите и не знаех, къде се намирам, спокойно бих си помислил, че съм съм в Швейцария или Австрия. Охранени крави пасат в зелени тучни ливади, осеяни с черни борове и далечни, миниатюрни като играчки от конструктор «Лего» къщички с остри алпийски покриви, всичките до една санирани и заобиколени от симпатични огради, нарисувани сякаш от първокласник. Никога през живота си не съм пътувал по толкова гладки, сговорчиви шосета, черни като антрацит и обозначени с клинично бяла маркировка, положена все едно вчера. Да, това е полската провинция.
Но ни предстоеше още по-разкошно преживяване – Краков, скъпоценното сърце на Полша, старата им столица, където ще се отбием в някой следващ брой.
