Борбата за душата на всеки човек трябва да се води постоянно, казва бившият заместник-командир на Сухопътните войски
– Г-н бригаден генерал, на прага на едно ново начало след раздялата със строя какви са плановете ви за бъдещето?
– Планове за бъдещето?… Досега винаги съм работил по план. Сега съм решил за кратко време да бъда без план. Да остана на течението и да видя как върви животът. Да видя и да преосмисля какво искам да правя. Имам много желание да свърша различни неща както като отношение с хората, така и да започна да се занимавам с някои неща, които съм загърбвал, а те може би щяха да ми бъдат хоби, обаче не са поради ред причини. Не мога да кажа, че е било заради служба или заради твърде много заетост. Просто трябва, за да се отдадеш на нещо, ти трябва да имаш пълната свобода и желанието да свършиш това нещо. Да не си ангажиран с други неща, които смяташ, че са по-важни към настоящия момент.
– Казвате – без план на първо време. Но все пак може би имате някакви области на интерес, където бихте насочили усилията си?
– Едно от нещата, за които съм разказвал пред мои колеги, е, че ще се опитам да напиша книга. Не толкова очерк или пък биография, колкото мисли и разсъждения за това, което преживях, което мина през главата ми. И да го сведа в един вариант, удобен за прочит. Не толкова като съвет, колкото като предпазване на хора, които вървят в тази професия, да избягват всички онези грешки и вредни неща, през които минах. Това е едното от нещата. То може да се проточи година, две, три. Другото, което искам, е малко време за семейството. Искам да направя няколко пътувания. Може би да поживея за 3, 4, 6 месеца някъде навън. Не да работя. Да отида да поживея в една друга среда. Това също е вариант, по който съм мислил. Смятам, че е твърде късно да си говорим за бизнес, защото за него трябва време. А трябва да бъдеш в кондиция, когато започнеш да правиш такова нещо. Така че това е малко вероятно. Искам да кажа и нещо, което започва да придобива облик и което отдавна съм искал да направя. От близо 30 години нямаме песен, която да запее войникът. Като изключа песента на Веселин Маринов „Български войник”, от там нататък няма нищо. Вече има нови специалности, традиции много, но пак пеем старите песни. Което не е лошо – те са прекрасни и въодушевяващи. Но много исках да се напише такава песен за българския войник или за дадена специалност. И дори вече получих окончателния текст, който смятам, че ще бъде добър. Музиката ще е на базата на стара войнишка песен с новия текст, който да се превърне и в марш. Така да се каже – да го подаря на Сухопътните войски и Българската армия. И ако песента се запее, ще бъда радостен. Ако не се запее, тя е написана така, че може да се пее и свири и в тесен кръг. Не можах да свърша начинанието до пенсионирането си, но ще продължа с това да завърша песента и да я публикуваме или представим на някое от празненствата, които се организират от Сухопътните войски. Текстът е неангажиращ с нищо политическо или свързано с организации и т. н. Песента има автор, но предпочитам да бъде подписана като песните, които се пеят и нямат автор.
– От дистанцията на времето какво ви даде военната професия?
– Всичко, което имам, ми го е дала военната професия! Даде ми многото приятели. Даде ми вярата в тази организация, наречена Българска армия. Защото Българската армия е силна. През последните години някакъв нихилизъм се е вкоренил у нас и ние все се критикуваме сами, и все сме недоволни, и все се сравняваме с едни по-предишни времена. Не е вярно! Армията е силна и сега. Хората, които работят в нея, са предани на страната си и смятам, че трябва да имат повече вяра у себе си и в това, което работят. Силни сме! Това го вярвам с цялото си сърце.
– Как избрахте пътя на офицер?
– Случайно. Мои приятели казаха – ще отидем да кандидатстваме във военното училище. И аз реших също да се пробвам там, въпреки че вече бях кандидатствал в русенското МЕИ, което сега е висше техническо училище. Завършил съм техникум по автотранспорт и когато попълвах документите за военното училище, попълних само за танкист и автомобилист. Даже не знаех, че има танкисти строеви и танкисти техници. Научих го на мандатната комисия, толкова бях „ориентиран”. В рода ми няма нито един военен. Живеех в град, който нямаше казарми и който е много далеч от армията. Нямах никаква представа какво представлява офицерската професия, въобще какво представлява армията.
– Кой град?
– Димитровград. Аз съм димитровградчанин. Там по-късно докараха казарма, която беше скрита в гората и населението не виждаше и не знаеше за нея. Та отидох във военното училище, кандидатствах с приятели – ние бяхме всички от един клас. След това се получи така, че бях приет както в МЕИ – Русе, в специалност „Електронноизчислителна техника”, така и във военното училище за танкист строеви. На мандатната комисия поисках да бъда автомобилист. Казаха, че местата са заети, което не беше вярно. След това питаха: „Колко си висок? Толкова. Значи ще бъдеш строеви”… Това нищо не ми говореше. Казах: „Да”. И си излязох, след което реших, че все пак ще отида във военното училище. Трудно се обяснява защо исках да отида там. Може би защото приятелите – и тримата, които кандидатствахме, бяхме приети. И тримата завършихме службата си. За съжаление, единият от нас не е между живите, коварна болест го срази… Така че към военната професия тръгнах случайно, без да знам въобще в какво се забърквам. Но ще се върна пак на въпроса: Коя е една от причините да избера точно такава специалност. Когато бях малък, по телевизията даваха един филм – „Четиримата танкисти и кучето”, може би ще се сетите…
– Разбира се – класика!
– Първо го даваха като за възрастни, след известно време го даваха като филм за деца. Аз го гледах непрекъснато и някак много героично ми се виждаше спояването между хора и машини. И затова.
– Каква е вашата рецепта един лейтенант след години служба да стане генерал?
– Първото и най-важното условие е да бъдеш верен на род и родина, да служиш всеотдайно. Следващото, което е много важно – да се движиш. Имам предвид да си готов веднага да смениш гарнизон, да смениш поделение. Да отидеш там, където трябва или където смяташ, че трябва да отидеш, без да се замисляш. Това коства много, много, много жертви в личен план. Но това е нещото, което е в основата и движи нещата напред – стремежът да дадеш винаги максимума от себе си. За съжаление, не всеки е готов на тези жертви. Но ако някой няма увереност, когато е влязъл в училището, че ще стане генерал, просто да не започва.
– Тоест трябва да си има генералския жезъл в раницата?
– Да. Задължително! Казали са го далеч преди мен. Не измислям нищо. Просто трябва да служиш честно.
– Какви качества трябва да има офицерът, за да работи добре с воинския колектив?
– Не съм вярващ. Атеист съм. Но вярвам в две неща. Едното са хората. Другото – машините. Те не те предават никога. Затова смятам, че трябва да вярваш на хората, с които работиш. Спрямо всеки човек трябва да се подходи различно, колкото и на теб понякога да не ти се иска да се занимаваш лично или пък да ти коства време или нерви. Борбата за душата на всеки човек трябва да се води постоянно! Вярвам в това.
– Какво бихте препоръчали на вашия приемник на поста (бригаден генерал Пламен Йорданов – б. р.)*?
– Да бъде визионер. Да вижда не това, което е до отсрещния хълм, а да вижда зад него. За това се изисква да познаваш развитието на другите армии, да си много наясно накъде върви светът. Иска се широка култура, някой път встрани, далеч от армията. Знам, че хората, идващи след мен, това нещо го притежават. Препоръчвам на следващия заместник-командир на Сухопътните войски да не се забърква в ежедневните, злободневните теми, защото това отклонява вниманието… Това е основното. Не по-малко основно е да вярваш, пак казвам, в тези, които са под теб в йерархията. Дори те да не знаят нещо. За да не го свършат както трябва, някой трябва да им покаже как. В армията всеки учи някого. Началникът на отбраната учи заместниците си и този принцип минава надолу през всички нива и длъжности, докато стигнем до последния войник. Това са задължения. Ако някой не го прави, е лошо. Всеки трябва да бъде обучаван и всеки трябва да обучава тези, които са под него постоянно, без спиране.
––––––––––
* Интервюто е взето седмица преди церемонията по сдаване и приемане на длъжността
Мечта
„В най-скоро време, още на запролетяване, ще си купя мотор. Мечтая си отдавна и ще го изпълня! Ще организирам походи на моторджии от армията, каквито има много. И аз ще се включа към тях. Моторът дава и чувство за свобода.”
Сухопътните войски се върнаха към големите занятия
За мен едно от най-големите постижения е, че през последните 5 години върнахме Сухопътните войски към големите занятия, които изискват денонощно натоварване, казва бригаден генерал Караиванов. „Това веднага се отрази както върху командния състав, така и върху войниците. И вече един от изводите, които правят всички, е, че колкото и да усложняваме занятията, а те стават все по-сложни и големи, реално се провеждат по-леко”, допълва той.
По думите му причината е в колективната памет на командванията, формированията и армейските структури като цяло. „Обучението на офицерския, сержантския, войнишкия състав не е само в книгите, курсовете, военните училища, колежите. То е в онази практика, която се натрупва както с лични знания, така и с, както аз казвам – колективни знания. Една колективна памет, която е синтезирано извлечени поуки от практиката, които влизат в съзнанието на всеки един и се предават от ротен на взводен, от комбат на ротен и т. н.”, изтъква бригаден генерал Караиванов.
За съжаление, имахме години, в които бяхме изправени пред трансформации, съкращения, реорганизации, това се отрази пагубно на подготовката, израснаха цели випуски, които не са присъствали на големи занятия, обяснява той.
По думите му затова е изключително ценно, че през последните 5 години Сухопътните войски са се върнали към големите учения. „Ето, през 2023 г. проведохме 5 занятия едно след друго. Това са 5 седмици непрекъснати занятия, като във всяко едно участваха по над 1000 човека. В някои от занятията офицери участваха по 2–3 пъти. Което е трупане на опит, какъвто никоя книга не може да ти даде. Смятам това за най-голямото ни постижение и желая на момчетата и момичетата от Сухопътните войски да продължат в този дух.”
Според бригаден генерал Караиванов друго голямо събитие от последните две години е подмяната на командния състав. „По съвсем естествен начин – поради изтичане срока на службата, както съм и аз, си отидоха хората, които са с 5–7–10 години по-големи от основната маса. И дойдоха млади хора, заредени абсолютно с енергия. Имат желание, знания и визия, тъй като са виждали и други армии, не е само от четене на сводки или пък анализи. Знаят какво да направят. Ще има грешки и трудни моменти. Но пътят е начертан и съм уверен, че Сухопътните войски в един много кратък период точно ще отговарят на песента „Велик е нашият войник”. Защото ще бъдат велики!”, категоричен е генералът.
Сменихме мешката на войника с раница
След 100 години и повече използване на мешката на войника я сменихме с раница, казва бригаден генерал Караиванов в отговор на въпрос за модернизацията в Сухопътните войски. „Сменихме амуницията на войника, която да отговаря на новите изисквания, на това, което се иска за съвременния бой. В ход е модернизацията на автоматите”, казва той и допълва, че основното оръжие автомат „Калшников” е една добре направена машина.
По думите му нещата ще се наредят, тъй като командният състав има визия. „Пътят е прокаран, знае се какво трябва да се направи. Знаем и че не може да бъде купено всичко ново, така че част от нещата ще бъдат модернизирани. Но нещата са ясни и виждам само добро бъдеще пред Сухопътните войски”, изтъква бригаден генерал Караиванов.
Той посочва, че в последно време ръководствата намират баланса и осигуряват средства за направа на по-големи проекти. „Говоря и за самолета, за корабите, за нашата бойна машина, за която сме безкрайно щастливи, че се случи, защото бързо ще получим техника, която е готова веднага да се използва, а не тепърва да се инсталират в нея разни агрегати, прибори и т. н.”, пояснява бригаден генерал Караиванов. „Виждам само хубави перспективи пред Сухопътните войски. Да, за всяко нещо ще трябва борба, ще трябва доказване, ще трябва аргументация. Но хората, които идват след мен, ще го направят. Те знаят какво правят”, обобщава той.
Гуми, които не се ползват, са ресурс, хвърлен на вятъра
До голяма степен проблемът с гумите и акумулаторите за армейските транспортни средства е заличен, категоричен е бригаден генерал Караиванов. „Но има нещо друго и то е чисто икономически въпрос, по който може би ще влезем в спор с мои колеги. Гумите и акумулаторите са неща със срок на годност. Ако те бъдат поставени и не бъдат използвани, или бъдат използвани само един път в годината на дадена машина, това е огромен ресурс, който се хвърля на вятъра”, обяснява той. И продължава: „Затова по-добре е да бъдат окомплектовани тези машини, които се използват, които са най-често извеждани. Да бъде заделен финансов ресурс, за да бъдат доставени, когато е нужно, а не да стоят по складовете и да им изтича времето там”.
Бригаден генерал Караиванов дава и красноречив пример от практиката на военнослужещите, които подпомагат МВР по охраната на държавната граница. „Имахме случаи, когато изкарвахме гуми, а те не издържат и 1000 км поради простата причина, че са стари и са престояли в складовете. Това е недопустимо. Става дума за една много тънка граница, която логистиката трябва да реши. И аз съм уверен, че ще я реши, защото, когато се води непрекъснат анализ на това, което се случва, можеш да управляваш ресурсите. Иначе е безсмислено харчене на ресурси. А всеки лев трябва да носи полза за Българската армия”, категоричен е той.
