Проф. Соня Рув (Увалиева) е съпруга на българина Петър Увалиев (или Пиер Рув, както сам нарича себе си). Неговите живот и идеи го нареждат сред авангарда от най-ярките европейски интелектуалци на 20 в. Рядко комплексна, енциклопедична личност: дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик. През януари следващата година се навършват 100 години от рождението му. Личността му е явление-продукт от смесване на различни култури – и българска, и френска, но заедно с това е и гражданин на света. Споменът за него е незабравимият му глас от „Пет минути на Петър Увалиев” на вълните на ББС, предаване излъчвано в продължение на почти 50 г. у нас.
Соня Рув има изключителни заслуги за развитието на българо-британските отношения и за популяризирането на българската култура във Великобритания. Тя продължава делото на своя съпруг – да бъде мост между две култури. Като учен в областта на педагогиката и езиковото обучение, тя работи за развитието на връзките между български и британски образователни институции. Заедно с дъщеря си Мила през 1999 г. тя основава Фондация „Увалиеви”, чиято цел е насърчаване на културния обмен между двете държави. Фондацията е инициатор, заедно с Classical Concerts Productions, с Българския културен институт в Лондон и с българското посолство във Великобритания в края на миналата година на фестивал, който представи българската култура в столицата на Обединеното кралство. През тази година фестивалът отново предстои, организиран от Иво Станков.
– Какво се случва с богатото писмено наследство на Петър Увалиев?
– Когато почина, с приятелите ни от Лондон намерихме богат архив от документи, снимки и дневници. Преди 8 години написах книга-биография – „Петър Увалиев или Пиер Рув: Един живот“ (превод и издание на Сиела, 2010), където събрах моите спомени и част от многостранната му дейност – филми, радиопредавания, рецензии за изкуството и изложби и други неща. Документите от архива предстои да бъдат предадени в Софийския университет. Ректорът Иван Илчев – е много симпатичен човек и сме му благодарни, защото е намерил място, където архивът да бъде надеждно съхранен. От къщата ми в Лондон, ще бъде пренесен в родината на Петър. Предстои това да стане през ноември, или декември с транспорт от наши приятели в Лондон. В университета ще разполагат с най-интересното: оригиналните емисии от беседите в ББС, книги, писма, дневници.
– Как се развива идеята за създаване на музей?
– Ще представим в една стая на моя апартамент тук в София някои предмети от лондонският ни дом: бюрото със стола му, аксесоарите към него, пепелникът, част от колекцията с костенурки. Събира ги от млади години. Първият подарък от родителите му е малка костенурка. После стават повече. Сега на бюрото са 10-12. Събрана е колекция книги, с отзиви за него. И от него: “Филмови трохи” (2001) представят негови рецензии за филми от 1936 до 1947. Съставител е Костадин Костов, кино изкуствовед, професор в пловдивския университет. Заглавието е цитат от фраза на Петър.
Светлин Русев организира публикуването и превода на голямата книга на съпруга ми за Джоузеф Търнър, английски художник. (Търнър. Структурен разрез. София: К&М,2006). Преводът е на Мария Георгиева. Изданието е много хубаво. Благодарна съм за неговата подкрепа – Светлин организира и първата паметна лекция в университета преди 15 години, само година след като Петър почина. На 12 януари догодина е рожденият му ден. С моя миниджърски екип – Йордан Йорданов, Огнян Ковачев и други членове на фондацията – Мария Клисурска и Иво Хаджимишев, организираме празненство. На този ден сутринта ще се постави паметна плоча-барелеф от скулптура Иван Продев на семейната къща на Кърниградска 1. Творбата е от бронз, изработена по снимка на Иво Хаджимишев. Така ще има жив музей на Петър в София.
– Кога за пръв път се срещнахте с Петър Увалиев и какво ви привлече в него?
– Преди да познавам Петър Увалиев – както много англичани – не знаех нищо за България. Един ден се срещнах в Лондон с Мери, моя приятелка от университета. Тя каза: в тази къща живее много интересен човек. Името му е Пиер Рув. Хайде да видим дали не е вкъщи. Той ни покани на кафе.
Така се запознахме. Оказа се много интелигентен, умен, одухотворен. В апартамента му имаше интересни книги и картини. Последва покана за вечеря, за филм или театър…
– Как се оформи решението ви да свържете живота си с него?
– Беше странно съчетание: хем българин, хем англичанин. Европеец по дух – запознахме се през 1959 г., но от 1948 г. той имаше британски паспорт. Много симпатичен – джентълмен, съчетаващ в себе си две култури. С висока ерудиция. Един от първите ни разговори беше за мой любимец – художника Пол Клее. Говорихме и за поезията на Стефан Маларме, за други художници, поезия, изкуство. Имахме общи интереси.
– Имали ли сте трудни моменти?
– От време на време за него беше трудно – с решението си да остане в Англия, вече не можеше да общува с майка си, със семейството си. Дора, сестра му беше в Париж, а Петър винаги е искал да бъде заедно с нея и с мъжа й Любен Тодоров – в семейството в Париж. В България също имаше много приятели – Николай Хайтов, Александър Фол, Любомир Тенев, приятели във всички сфери на културата. Те бяха в България, а той в Англия – емисиите от Лондон винаги имаха специфична публика – приятели и младото поколение. Искаше да знаят кой е Томас Елиът, кой е композиторът Бенджъмин Бритън. Така се превърна в мост между двете култури и хората. Трудното беше, че избра да живее извън България.
– Имаше ли много български приятели?
– В голяма кутия при мен в Лондон има немалко папки с писма от Борис Христов, от Стефан Продев и други негови приятели. Те ще пристигнат с архива в университета. Има идея да се направи стипендия за студент, чиято дипломна работа ще публикува и обговори подборка с негови писма в историческия им контекст.
Интервю с Петър и с мен направиха през 1992 г. По-късно отвреме на време също давахме интервюта. А преди седмица в „Нощен хоризонт” разговаряха 4 часа с мен, с Огнян Ковачев и Йордан Йорданов. Тези му приятели са били винаги и голяма подкрепа за мен.
Съпругът ми имаше немалко приятели. Сред тях е Иво Хаджимишев – член на фондацията. Той организира изложба от снимки на Петър, която ще се открие на 12 януари в университета и ще пътува в други градове на страната. Друг член на фондацията е Мария Клисурска, балерина – племенница на братовчед от семейството на Петър. Сега е учителка в балетното училище.
– Какъв е паралелът между Георги Марков и Петър Увалиев?
– Петър е анализирал само културни събития и проблеми – театър, филми, музика, книги. Говори всяка седмица по ББС. През 1966 г. Марков пише писмо от Виена на Петър – пита дали има възможности да работи в Лондон. Петър не му изпраща покана, но казва: елате и ще видим какво може да има. Идва и той му намира работа в БСС. Стават колеги, но интересите им с Георги са различни.
– Не сте ли имали опасения от българската власт?
– Опитвала съм се упорито да разбера българските власти, но все пак аз съм англичанка. Струва ми се, че се сблъсквам прекалено със стила на Макиавели. Избягвала съм този въпрос. Не мога да разбера под повърхността какви потоци вървят. Може би е наивно от моя страна, но няма и дори да се опитвам да разгадая мотивите.
– Защо след като е така успешен в правенето на филми и получава признание, решава да се откаже?
– Да, известно време Пиер Рув е директор на филмовата компания Bridge Films заедно с Карло Понти, познава София Лорен. Известен филм по негов сценарий през 60-те години е „Милионерката“, където тя играе. През 50-те години участва в създаването на филма „Innocents in Paris“ с актьора Клеър Блум, работи също и с Дърк Богард. Режисира филма „Господин Топаз“ с актьора Питър Селърс. През 1966 г. заедно с Антониони прави емблематичния „Фотоувеличение“. Работил е с Дейвид Уелингтън и Ванеса Редгрейв, с Джеймс Мейсън и др. – но работата му като директор на компанията беше зависима от британската икономика. Истински привлекателна за него е научната работа – изследвания върху художници като Търнар и голямата му книга за него.
– Какви са взаимоотношенията им със сестра му Дора?
– Елица Терзиева, студентка с докторантура или защита на магистърска степен, която се интересува от работите на Дора Тодорова-Валие. Аз съм й като консултантка. Ние ще представим работите на Дора Валие, чието име е част от фамилията Увалиев. Засега в България има само една преведена нейна книга: „Изкуството отвътре”. Време е заглавията да станат повече – след 6 години ще се празнува 100 годишнината от рождението на Дора. А нейният принос е сериозен – помагала е на немалко български художници в Париж като Николай Панайотов, а в миналото и на Милена Йоич.
Лъчезар Лозанов, Ани Георгиева
Съвместна публикация със сп. „Европарламент”
