Темата „Украйна“ доминираше през изминалата година не само в Европа, но и в геополитически план. Украйна върна понятието „война“ в европейската политическа лексика. И това е най-обобщеният извод от конфликтите и процесите, които протичат там. Неусетно се осъществи ключова трансформация в политическото пространство, като войната отново се възприема не само като възможен, но и като допустим инструмент за решаване на конфликти, което е качествен негативен скок в ценностната система и политическата практика в Европа след Втората световна война (като изключим войните в постюгославското пространство, които се разглеждаха като едва ли не присъщи за региона). При това – война във всичките й аспекти: гражданска, „студена“, война на санкциите, медийна, хибридна и т.н.
В този контекст Студената война продължава да бъде инерционно понятие и политика, характерна за двуполюсния свят. А светът отдавна не е двуполюсен.Той е много по-различен, полюсите са много повече, предизвикателствата са по-сериозни, новите и най-дълбоки геополитически разломи не са между Изтока и Запада в Европа. От тази гледна точка да говорим за Студена война в известна степен е анахронизъм. Което не означава, че няма да се случи. Европа опасно да доближи границите на риска от пълномащабна и международна военна конфронтация.Все пак краят на годината даде надежди, че конфликтът постепенно се охлажда и излиза от горещия си, военен етап.
От друга страна, в Украйна става дума за една геополитическа и геостратегическа конфронтация.Конфронтация и на идеи за бъдещето на света. Но и от двете страни на конфликта има известна недооценка на новите явления в света.Нови са предизвикателствата, които глобализацията постави пред националните държави.Те имат своето отражение и в Русия, и в Европейския съюз, но реакцията е различна.Русия реагира като централизира политическата власт, мобилизира икономическите ресурси и консолидира обществената подкрепа.Тя се постара да укрепи държавността и това не беше уникална реакция, защото същото до голяма степен направи Турция, а и други страни. И ако говорим за повсеместно
засилване на национализма като реакция на глобализацията
то в Русия той се възпроизведе в ранг на държавна политика, докато в европейските страни все още е на ниво обществени нагласи под формата на ксенофобия и антиемигрантски прояви. Това измества като цяло политическия спектър надясно, но това в Европа все още не се формулира като цялостни държавни политики. Въпреки че има нюанси, защото се появиха сериозни центробежни тенденции в доста европейски страни. Родиха се сепаратизми в Шотландия, Каталуния, Фландрия, Северна Италия и т.н. Тези процеси са бунтът на богатите региони, които не искат да плащат цената на кризата.
Появата на нови национализми и събуждането на старите реваншизми е най-сериозният риск за следвоенния европейски политически модел и основното предизвикателство пред ЕС. Това се вижда много ярко в Източна Европа – в Унгария вече управлява крайно националистическата тенденция, но тези елементи присъстват повсеместно. И Европа тепърва ще трябва да се връща към разбирането за единство и солидарност и да търси мястото си на сериозен политически субект в глобалния свят. Защото постепенно тече процес на маргинализация – политическа и икономическа, на Европа. И това е една от тенденциите, която много сериозно се обсъжда в големите европейски столици. За съжаление, у нас този дебат отсъства. Ние се възприемаме като функция от случващото се, т.е. като обект, а не като субект на европейската политика и на европейските решения. Това намира израз в обстоятелството, че България по-скоро присъства, отколкото участва в ЕС – тенденция, особено засилена през последните пет години.
В световен мащаб се случи друг важен процес, свързан с излизането на „Ислямска държава“ като фактор в международната политика. Това е най-яркото очертание на
новия тип разломи
които се формират в глобалното общество. Те не минават по границите между държавите, а вътре, през обществата, където обединяващият фактор са етносът, религията, културата, дори цивилизационния модел на развитие. Виждаме съвършено различни визии за това накъде и как трябва да върви светът. Това, за което не си даваме сметка, тъй като през последните повече от сто години светът е повече евроцентристки или евроатлантически центристки, е, че Западният свят постепенно остава в изолация – като ценностна система и като начин на функциониране на обществото. Либералната демокрация, която считаме за модел, започва да бъде атакувана от много посоки. И е очевидно, че този разлом е много по-голям, отколкото разломът между Русия и Европа. Неслучайно Русия, САЩ и Европа, дори и Иран, са от едната страна на барикадата спрямо „Ислямска държава“. В този разлом се очертава фундаментална, цивилизационна разлика.Затова имаме, ако не взаимодействие, но поне еднопосочни действия на големите световни сили срещу заплахата на „Ислямска държава“.
И това е само първият голям разлом, който глобалният свят ни наложи вътре в обществата. В него не воюват държави, а групировки и общности, обединени на друга основа, в известна степен – религиозно-идеологическа. За „Ислямска държава“ воюват не само граждани от арабските страни, но и от европейските държави. Националната принадлежност няма значение. Войната вече се води на едно по-високо ниво – наддържавно, регионално. Имаме съвършено нова конфигурация. Това личи дори и при войната в Украйна, където воюват групировки. Включително и от украинска страна, в армията, воюват доброволни формирования, частни армии, а от другата страна са паравоенни формирования. На практика това не са военни действия в класически вид. Всичко това очертава
качествено нова рамка в света
която 2014-а година рязко очерта.
На Балканите на пръв поглед нищо ново не се случва. Но пред района отново се очертава изборът между „алтернативата“ да са зона-фронт или зона-буфер. Защото към балканските страни очевидно има геополитически и геостратегически интереси. Наличието на доста сериозно ислямско население се калкулира от „Ислямска държава“. Вече има достатъчно публична информация, че от района също се рекрутират бойци за тази терористична групировка.От друга страна, конфронтацията между Русия и ЕС се проектира в региона на Балканите.
Не особено позитивен тренд за развитието на Балканите е изтласкването им в периферията на европейските интереси и намерения. Самият факт, че до 2020 г. няма да има ново разширение на ЕС, както заяви шефът на Европейската комисия Жан Клод Юнкер, не е изненада във времевите си параметри, т.е. от гледна точка на акта на следващото присъединяване. Но това компроментира процеса на преговорите: като интензивност, като стимул за реформи, като ангажимент на ЕС. Оставен, макар и за известно време, извън конкретната европейска перспектива, регионът се изправя пред алтернативата на нарасналия национализъм. Това определя реалния
избор пред Балканите
– национализъм или интеграция, т.е. стабилност или дестабилизация. Встрани от евроатлантическата интеграция регионът рискува да се превърне в една сива, аморфна от гледна точка на геополитическите процеси зона, подложена на много ветрове.
следва продължение…
