Може би малцина са българите, които през отминалите 25 години не са посетили поне веднъж космополитния Истанбул. В началото на прехода това бе най-евтиното място за допир с цивилизация отвъд желязната завеса и най-достъпното кътче за набавяне на различни стоки, жадувани от десетилетия в България. Е, в повечето случай ставаше дума за чистопробни ментета с ниско качество, ала с ръка на сърцето ще трябва да признаем, че няма родно семейство, в чийто гардероб да не се намира по някое парцалче я от ”капалъ”, я от някой по-читав турски магазин или купено от някой български пазар.
Такива бяха времената. И докато ние тъпчем на едно място, заровили глави и вирнали задни части,
край Босфора се развиват и гонят модел, доближаващ се до дубайския. Очевидно става въпрос за повече от стабилна икономика, което пък от своя страна генерира много пари.
Сега по-същество. Може би съм бил петнадесетина пъти в Цариград. Всеки път по работа, а всичко което съм запечатил в съзнанието си, е съзряно на бегом. Този път обаче си поставям за задача да се насладя на мегаполиса просто като турист, да не вляза в нито един магазин, да пропусна и покрития пазар.
Ако мислите, че можете да обиколите Истанбул за три, пет или петдесет дни се лъжете. По неофициални данни в града живеят 20 милиона. Вече са застроени изцяло двата бряга на Босфора от Черно до Мраморно море. Всъщност в Истанбул се строи на всяка крачка. Модерни сгради с тонове бетон и стъкло. Навсякъде. Непокътнати засега са централните части на европейската част, където са историческите забележителности.
Предлагам ви обаче да не хуквате веднага към „Света София” и „Синята джамия”, а да се отправите към квартала Бешикташ и десетките небостъргачи. Голямата атракция безспорно е 261 метра високият „Сапфир”.
Бижуто на архитектурата минава за една от най-високите жилищни сгради, не само в Европа. Тук има всичко, за което се сещате като лукс. Дори игрище за мини-голф. Естествено първите няколко подземни и три надземни етажа са заети от магазини. На влизане от паркинга пък ви посреща строга служителка на полицията, която ви напътства да преминете през задължителен скенер. И после се натъквате на … Достоевски. Защо има восъчна фигура на руския класик така и не разбрах. Ала все пак сме в ориента и много от нещата са без логика. После следва експресно изкачване със скоростен асансьор и разходка по покрива на „Сапфир”. Страхотно е! Красиво, нетипично за иначе мръсния Истанбул. Той е толкова красив от птичи поглед. Нищо, че едно от панорамните стъкла е пропукано от куршум. И затова няма обяснение. Ние пък се пошегувахме, че сигурно Джеймс Бонд е отпивал мартинито си тук и така е станала белята… . В далечината пък наистина може да видите едно от местата на Бонд – кулата насред Босфора, в която бе сниман част от филм за легендарния шпионин от М6.
След „Сапфир” спокойно може да изпиете чаша кафе на площад „Таксим”.
Има доста полиция и чистачи, заличаващи следите от снощните протести. Всъщност тук няма кой знае какво за гледане. Един паметник и колелото на стария трамвай. Разбира се, ще видите и скромната горичка, заради която избухнаха размириците преди няколко месеца. Очевидно проблемите тук не са за тези няколко дървета…
После какво? Слизаме до джамиите и двореца „Топ Капъ”. Намерих разлика в „Света София”. Преди две десетилетия в храма съзрях едничка фреска с християнски ликове. Тя обаче можеше да се види само ако някой ти я покаже, тъй като човек трябваше да се обърне излизайки от уникалния някогашен храм, а сега музей. В момента тече реставрация, като туристите може да се качат и на огромната тераса, където има открити много повече фрески от византийско време. Присъствието на исляма обаче е по-осезаемо. Все пак дълги години „Света София” е била джамия.
Хубавото е, че пред задължителните за посещение сгради километричните опашки се стопяват за минути. Организацията е перфектна, също и охраната – в повечето случай добре въоръжена. Е, „железата” не стряскат, както в стария Йерусалим, например, но все пак всяват респект. Или поне спокойствие в душите на туристите от цял свят.
На петдесетина метра от „Света София” е цистерната – закритото водохранилище на Константинопол отпреди векове. Нямам идея дали заради хитовия роман на Дан Браун „Ад” от миналото лято във водохранилището навалицата е най-голяма.
Странно и величествено място – поради неповторимата акустика в цистерната често има симфонични концерти. Тук не трябва да пропуснете колоната за желания и двете колони с главата на Медуза.
„Синята джамия” е без промяна. Просто храм. Голям.
В голямата лудница бързо ще стигнете до „Топ Капъ”. Преди да бъде изграден този дворец, мястото е било заето от императорски дворец. В двора ще се натъкнете на църква, която сякаш е копие на „Света София” пред Софийското кметство. В двореца има изложени интересни вещи и скъпоценности, принадлежали на различните султани и техните семейства. С отделен билет пък може да влезете в харема. Определено странно място. Усойно, студено. Прилича определено на затвор. Може би единственото по-любопитно нещо са двете огромни огледала в преддверието на султанските покои. Поставени са на две противоположни стени, за да може човек да се огледа отвсякъде. Явно дамите в харема е трябвало да изглеждат перфектно при всяко визита в покоите. Не пропускайте да посетите терасите с изглед към Босфора и Галата. Гледката определено си заслужава.
Не пропускайте и разходка с корабче по Босфора. Цената е 15 евро, ала задължително ще ви я намалят на десет. Струва си. Други българи на палубата се прехласват по някакви сгради от турски сериали, ама аз като не вдявам, пак се сещам за Бонд, Джеймс Бонд.
Накрая разбити от обиколки в красивите сокаци около историческите сгради, усещате глад. Ако не хапнете риба, значи не сте били в Истанбул. Популярните варианти са два – моста „Галата” с евтини и много лъскави ресторанти и рибния пазар в квартала „Кумкапи”. И на двете места е вкусно. Не се продава нищо друго освен прясна риба. Единствения недостатък е брутално скъпият алкохол.
Малка ракия струва колкото четири порции печена риба. В момента в Турция има забрана за продажба на алкохол до джамии, болници, училища, аптеки и полицейски участъци. Цените са прекалено високи и мнозина виждат в това пречка за развитието на туризма. Иначе и в Истанбул ще зърнете по парковете младежи с пластмасови бутилки бира или малки шишета водка. Скъпо, скъпо ама търсено… . Ако пък не искате да влизате в ресторант може да опитате апетитно изглеждащи манджи в безбройните закусвални. Обикновен дюнер е 8 лири (70 стотинки за лира), сандвич със салата и филе риба пък е 6 лири. Най-достъпни са гевреците – има ги навсякъде по лира парчето.
И за да не се заблудите, че Истанбул е тотално променен излезте нощем. Тогава всичко си идва наред. Започват да ви дърпат уличните търговци, може да падне и голямо пазарене. Реплики на популярни западни марки дрехи, парфюми и часовници се предлагат през десетина метра. Повечето търговци ни бъркат с руснаци, които са навсякъде. Все пак думите „булгаристан” и „комшу” още вършат добра работа при пазарлъка. Не правете грешката да се отървете от уличните търговци с реплика, че стоката им е китайска. Приемат го като лична обида. Макар и в Истанбул вече да има доста азиатци. Не видях китайски ресторант, ала се убедих, че китайците бързо са схванали ориенталските номера. А навремето имаше вицове за номера на китайката…
Шоу става и в магазините за локум, където са готови и театрално представление да ти изиграят, за да купиш нещо.
Това е положението. Колорит. Не, просто Истанбул.
Александър Гигов
