Македоно-одринската епопея е богата на ярки личности и индивидуалности, на невероятни житейски съдби, неповторими образи и неподражаеми герои, на всевъзможни психологически персонажи и типажи. Те могат да оживеят в бестселъри, които да бъдат разграбвани от книжарниците; в драми, които да пълнят театрите; във филми, които да приковават зрителите пред екрана. Вместо това за някои от тях днес в България няма и най-скромен паметен знак. Обществената амнезия и политическата конюнктура не са пощадили и българските офицери, отдали живот и кариера на попрището на македоно-одринската освободителна борба. Доказва го може би най-ярката и неподражаема личност сред тях – поручик Борис Сарафов. От миналата година в центъра на Скопие се издига негов петметров бронзов монумент (разбира се, яхнал кон), който го представя като македонски герой. Защо у нас той все още няма паметник като български офицер е въпрос, който не бива да оставяме без отговор, ако действително милеем за съдбата на България.
Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 г. в с. Либяхово, Неврокопско (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), където съдбата му се усмихва още от първия миг. Той се ражда и израства в едно от най-известните, богати и уважавани български семейства в Серския санджак. Фамилната му история е история на българщината в този край на Македония.
Дядото на Борис по майчина линия, архимандрит Харитон, е водач на борбата срещу гръцкото духовенство и пръв председател на Българската църковна община в Сяр. Баща му Петър Сарафов стои начело на борбата за българска просвета като училищен инспектор. Чичо му Коста Сарафов е делегат в Първия църковно-народен събор в Цариград и един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание. През 1885 г. по клеветнически свидетелства на местни гъркомани архимандрит Харитон и Петър Сарафов са заточени в Мала Азия.
Двамата корави българи успяват да избягат в България. Тук Петър Сарафов е дългогодишен преводач към Министерството на външните работи и изповеданията, по-късно учител по турски език във Военното училище.
Съпругата му Сирма, сама възпитана в духа на истинските възрожденски ценности, е другият стожер, който крепи здравия български дух в семейството. От техния брак се раждат 10 деца. Осемте, които оцеляват, поемат по различни пътища, но еднакво радват родителите си.
Офицери, лекари и учители, инженери и чиновници – със своите професии те са истински служители на Нова България.
Сред тази семейна съкровищница като два диаманта блестят известният актьор и режисьор Кръстьо Сарафов и харизматичният лидер и революционер Борис Сарафов. Различни по характер, образование и житейски съдби, те имат една обща черта – артистичният талант.
Разликата между двамата братя е, че ако Кръстьо се превъплъщава на театралната сцена, Борис играе ролите си в реалния живот. Неговата сцена са казармите и гарнизоните в България, планините и равнините в Македония, площадите и салоните на Европа. Сценарист, режисьор и актьор на самия себе си, той успява да превърне живота си в невероятен екшън, в който героите стрелят с истински патрони и умират само веднъж.
При щедрото семейно наследство бъдещето на Борис Сарафов е предопределено – от селското училище, през Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, до Военното училище в София. Това са и стъпалата, които възвисяват неговото родолюбие: домашната среда му вдъхва непокорния дух, тайните ученически кръжоци със съчиненията на Иван Вазов, Захари Стоянов и другите български възрожденци култивират у него идеята за свобода, Военното училище го научава как да я отвоюва. Когато облича офицерския мундир, той вече е готов за първата си роля.
Дебют на революционната сцена
През 1893 г., още ненавършил 21-годишна възраст, Борис Сарафов облича офицерския мундир и започва военната си кариера в 15-и пехотен Ломски полк в Белоградчик. От началото на 1895 г. вече е на служба в престижния 1-и пехотен Софийски полк в столицата. Младият офицер обаче знае, че е роден за друго, още по-велико поприще. Такава възможност му предоставя Четническата акция на Македонския комитет.
През лятото на 1895 г. четири големи отряда и няколко по-малки чети нахлуват в Македония. Сред тях се откроява група младши офицери от българската армия, чиито имена оттук насетне ще се преплитат с всяко събитие от историята на освободителната борба. Някои от четите са отблъснати на границата, други се лутат безцелно из планините. Революционният дебют на Сарафов обаче е триумфален.
На 12 юли 1895 г. с внезапно и изненадващо нападение четата на Борис Сарафов, наброяваща само 65 души, разбива превъзхождащия по численост турски аскер и превзема Мелник. Телеграфните агенции мълниеносно разнасят новината из Европа, вестниците се надпреварват да съобщават подробности за дръзката акция. Сарафов връща четата в България само с двама ранени. На 23 години той вече е национален герой, а името му се прочува в Европа и дълго няма да слезе от страниците на вестниците и тайните дипломатически рапорти.
В Четническата акция се преплитат много политически интереси. Някои печелят, други губят. Правителството на д-р Константин Стоилов подобрява дипломатическите си отношения с Русия, княз Фердинанд печели международно признание. Офицерите и четниците, които успяват да се върнат живи, не печелят нищо. Мнозина от тях ще опознаят несгодите на хъшовския живот в свободна България. Но не и Сарафов.
Със семейни протекции и роднински връзки Борис Сарафов се подвизава из Европа. През септември 1895 г. заминава за Петербург, където единият му брат следва инженерство, и постъпва като слушател в генералщабната академия.
Непожелал да приеме руско поданство и да замени българската униформа с руска, през Берлин той отива във Виена, където пък другият му брат следва медицина. Една среща с Гоце Делчев през пролетта на 1896 г. в София му дава възможност да се превъплъти в нова роля. С чуждо име и чужд паспорт, представяйки се ту за руски поклонник, ту за пътуващ театрален актьор, Сарафов се озовава в Атон.
Светогорските манастири са прекрасен декор за грандиозните планове, които крои. Обир на ризницата на Зографския манастир, отвличане за откуп на сръбския крал, който тогава гостува в Хилендарския манастир, фиктивно отвличане дори на самия себе си като мним руски поданик – това са само част от идеите на Сарафов. Зад тези фантастични проекти, които така и не се осъществяват, стои по-прозаично, но стриктно изпълнено задължение към Военното министерство в София – да събере подробни разузнавателни сведения за турската армия.
След време всички офицери от Четническата акция пак се завръщат на служба в армията. Борис Сарафов е назначен в 5-и пех. Дунавски полк в Русе.
Тук става съучастник в едно дело, което преобразява освободителната борба. На 14 юни 1897 г. неколцина младши офицери от Великотърновския гарнизон полагат основите на Българските освободителни братства – свръхсекретната организация, която ще стои зад всяко по-значително събитие в освободителната борба.
Скоро нейната мрежа прониква във всички гарнизони в страната и обединява половината от офицерите от българската армия. Сарафов бързо се нарежда сред най-активните дейци на братствата.
Начело на Върховния комитет
През пролетта на 1899 г., благодарение на съгласието между всички групи и фракции на македоно-одринското движение, каквото вече никога не се повтаря, Сарафов е избран за председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). На този пост неговата неукротима амбиция най-сетне намира истинското си призвание. Асистират му също толкова млади, способни и амбициозни офицери като него – Владислав Ковачев, Тома Давидов, Антон Бозуков.
С тях и с други колеги от братствата Сарафов превръща ВМОК в могъща организация с над 250 дружества и клонове в страната, с близо 60 000 членове, с влияние и авторитет в партиите, институциите и обществото. Македоно-одрински дружества се създават и в чужбина – в Румъния, Австро-Унгария, Франция, Германия, Швейцария, Русия. Дори отвъд океана, в Новия свят, шепата българи учредяват македоно-одринско дружество, а за патрон избират Васил Левски.
Обработена със здрава офицерска ръка, почвата на родолюбието ражда щедри плодове. Пълномощници на ВМОК кръстосват страната и пласират облигации от „Македоно-одринския патриотичен заем” на стойност 1 милион лева. Който няма пари, помага на делото както може – дарява обувки или дрехи, доставя оръжие, шие четнически униформи. Повечето пари отиват за оръжие. Купени са над 10 хиляди пушки, 1000 револвера, 1,5 милиона патрона, стотици килограми динамит.
В столицата и по-големите градове на страната са организирани над 20 стрелчески дружества, в които близо 10 хиляди души преминават шестмесечен интензивен курс по военно обучение. Това е една малка, но добре обучена и с висок боен дух войска, предназначена да се слее с въстаническата армия на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Благодарение на усилията на много дейци, но преди всичко на организаторския гений на Сарафов, ВМОК се превръща в могъща организация, способна да запали барутния погреб на Балканите. Това не се харесва на ония, които не искат да изпуснат юздите на македонския въпрос. Най-недоволна е Русия. Точно тогава тя е насочила цялото си внимание в Далечния изток и до войната с Япония я делят само три години.
През октомври 1900 г. руският дипломатически агент в София Юрий Бахметиев повиква председателя на Върховния комитет, за да го предупреди, че ключовете за македонския въпрос са в Петербург, и да го съветва да си подаде оставката. Дързък, както само той може да бъде, Сарафов отказва да се подчини. Разговорът завършва с недвусмислена заплаха за съдбата на Върховния комитет.
Чрез устата на Бахметиев говори Велика сила, която не е свикнала на възражения.
Има и други недоволни. Съседите на България ревниво следят развитието на македоно-одринското движение. И в самата България Сарафов си спечелва могъщи врагове – княз Фердинанд не иска да загуби контрола върху офицерския корпус, партиите се страхуват да не останат без поддръжници. Под натиска на великите сили, но и за охрана на собствените си интереси, князът и правителството решават да отстранят Сарафов от Върховния комитет.
През март 1901 г. Б. Сарафов е арестуван от столичната полиция по обвинение в подбудителство на две покушения в Букурещ – срещу редактор и издател на румънски вестник, който злепоставя революционната борба, и срещу македонски българин, шпионин на турската полиция. След няколкомесечен престой в ареста е оправдан от съда, но през това време ВМОК преминава в ръцете на хора, които са по-склонни „да работят в екип”, т. е. да се вслушват в съветите на княза, правителството, партиите и чуждите дипломати.
Главен герой на въстаническата епопея
Отстранен от кормилото на ВМОК, Сарафов намира нова, още по-просторна и осветена сцена за своите изяви. В следващите две години той кръстосва европейските столици в търсене на пари за освободителната борба и съчувствие за българската кауза. Виена, Париж, Берлин, Женева, Будапеща, Белград – това са само част от спирките на Сарафов, който в дипломатическия фрак се чувства толкова уверен, колкото в офицерския мундир или войводския ямурлук. Или поне той така си мисли.
През 1903 г. звездата на Сарафов засиява в зенита.
В края на януари, начело на голяма и отлично екипирана и въоръжена до зъби чета, с 10 коня, натоварени с 300 кг динамит и стотици бомби, той потегля на най-славния си поход. В продължение на шест месеца преброжда отвъдвардарска Македония и лично надзирава последните приготовления за въстанието. Смилевският конгрес през април го избира заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Битолски окръг.
На 20 юли 1903 г. в Смилево пуква първата пушка на Илинденско-Преображенското въстание. Сарафов е навсякъде, където се водят решителни битки – в Охридско, Битолско, Демирхисарско. В продължение на два месеца щабното знаме го следва неотлъчно. На 17 септември заедно с около 1000 въстаника той е обграден от цяла дивизия в планината Бигла.
Тук се разиграва един от най-ожесточените боеве на въстаническата епопея. Благодарение на самообладанието и дързостта на своя командир, въстаниците респектират противника, нанасят му големи поражения и успяват да разкъсат обръча. Два дни по-късно Главният щаб прекратява въстанието.
Сарафов отново обикаля Македония, за да окуражава хората и да запази оръжието за нови борби. Чак към средата на септември, след безброй премеждия, той се връща в България. На триумфалното посрещане в София се представя както подобава на истински герой – в пълно четническо въоръжение и със знамето на въстанието в ръка, носен на рамене от хилядна тълпа.
Славата на Сарафов отново се понася из Европа, а след нея тръгва и самият той, за да пледира за българската кауза и да търси средства за нови борби.
Придружен от Михаил Герджиков, представителят на Странджа, Сарафов разширява познатия му вече маршрут из европейските столици с нови спирки в Лондон и Рим. Двамата герои на въстанието се явяват на митинги, срещат се с писатели и интелектуалци, дават интервюта.
В следващите години Сарафов продължава активното си участие в освободителната борба. В Македония се появяват сръбски и гръцки чети, щедро финансирани от правителствата в Белград и Атина.
Те тероризират българското население и насила го принуждават да се отказва от националното си име. В началото на 1905 г.
Сарафов се обръща към всички български революционери, за да призове за повече разум, разбирателство и единодействие. На Рилския общ конгрес през есента на същата година дава личен пример и загърбва старите обиди. Вместо да се мобилизират за борба срещу старите и новите врагове, македоно-одринските дейци обаче още повече затъват в противоречия и фракционни борби. Една от първите им жертви е Сарафов.
На 28 ноември 1907 г. Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си от Тодор Паница, изпратен от групата на Яне Сандански да се сприятели с него и да приспи бдителността му. Заедно със Сарафов е убит и Иван Гарванов, бившият председател на ЦК на ВМОРО. Това злодеяние дотогава няма прецедент. След време ще се превърне в рутина.
Борис Сарафов влиза в македоно-одринската освободителна борба устремно и буйно, през парадния вход, и триумфално дефилира чак до трагичния си край. На такъв стремителен възход е способен само човек с неизтощима енергия, несломим дух и неутолима жажда за свобода.
Човек, предопределен от Съдбата за велики дела. „Човек со звезда”, както казва едно стародавно предание на българите в Македония. Ако днес го няма в пантеона на българската бойна слава, вината не е негова, а само наша.
Проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров
