– Г-н Филипов*, откъде дойде идеята за създаване на филма ви “Счупена история”?
– По повод 2 август, който в Македония се чества като ден на Илинденското въстание, в техен вестник беше публикувано интервю с проф. Панчо Георгиев от Скопския университет под заглавие “Преди да тръгнат за битка, войводите се фотографирали”. Той беше изложил факти за голямата сбирка от фотографии на четници и революционери, снимали се преди и след въстанието. Стотици са били плаките и за някои са били последните снимки в живота им. И професорът казва, че за негово съжаление, по-голямата част от снимките са правени в България, в Кюстендил и естествено, се пазят там. В Кюстендил се познаваме с историка Ангел Джонев от регионалния исторически музей, консултант на един от предишните ми филми – “Няма забравени влакове”. Той тогава ми разказа един факт, който за читателите ви ще бъде интересен.
По време на Първата световна война българските военни, строители и инженери, са построили на македонска земя над 500 км железопътни, теснолинейни и въжени линии, заради нуждите на армията ни. Но по техните трасета днес е положена железопътната линия на Македония, доколкото я има. Та от Ангел разбирам, че в кюстендилския музей се съхраняват 93 стъклени плаки, негативи с основните снимки за четници и войводи. Видях и местата, където са правени фотографиите.
След девети септември 1944 г. местният учител по рисуване Лазов забелязал, че циганинът Сава Джамджията, който прави фенери за кюстендилските гробища, използва за тях форматирани стъкълца. Преди това забърсвал нещо от тях, а това била емулсията от негативите. Но учителят проявява чувство за патриотизъм и за историчност, разбира, че негативите са на снимки на дейците на македонското освободително движение, на българите в Македония от началото на века и по каприз на историята, запазени. А в този период не е било много здравословно да се интересуваш от темата за Македония, но Лазов ги закупува от Сава Джамджията.
Решава да изкара и някой лев от тях, като ги предлага на регионалния музей в града срущу 89 лв. за негатив, адекватно на голямата им историческа ценност. Но в началото на 50-те на експертите от оценителната комисия това им се сторило скъпо, една учителска заплата била 80 лв. И отказали. Чува се, обаче, че в Кюстендил се навърта Любен Лапе, македонският Херодот, бащата на македонистката историография, изградена на антибългарска основа.
Лапе веднъж вече чрез измама на сина на големия комита Димитър Попгеоргиев Беровски, е взел спомените му. После ги издава, като заменя навсякъде, българско с македонско. И тогава негативите бързо са изкупени в историческия музей в София и така ги спасяват в края на 60-те. Докато снимахме, говорих и с Христофор Дзавела, който помни как бил заведен в една кюстендилска къща, където му показали един въртящ се фенер със страни от тези плаки. И като го завъртиш, все едно четниците се движели…
– И как продължава историята по заснемането на филма?
– Направих проект и го представих на колежката, продуцент на рубриката “В кадър” в БНТ. Работих с историци, с вашия автор Петър Кърджилов. Запали се и режисьорът Олег Ковачев, когото помним от “Рицар без броня”, а с оператора Любо Станоев работим във всичките ми филми.
Разказах им историята, която е като приказка, и нещата се случиха. Направихме интервю с Христофор Дзавелла, защото на снимките видях на няколко места тричленката на щаба на Илинденското въстание и на Битолския революционен окръг Борис Сарафов, Дамян Груев и Анастас Лозанов. Анастас Лозанов хем е революционер, хем самият той по професия е фотограф. Христофор Дзавелла издаде голяма книга с негови спомени.
– Какви са вашите открития по време на филма?
– Сред другите интересни фигури са братята Манаки, Милтон и Янаки, които са живели в Битоля, етнически власи. Те също са правели снимки на революционери. Янаки има и българска биография, защото през 20-те години се премества в Пловдив и отваря фотоателие. Отвори се огромна тема и си дадох сметка, че не мога да я обхвана. А какъв зор беше да ни пуснат в архива в Битоля…
Интерес към тази тема прояви проф. Ванчо Георгиев, като той си говори, разбира се, от негова, македонистка гледна точка. На компютъра ни показваше всички наши герои, които те ги броят за техни. И си казвам: едни и същи хора, две истории, две държави, две принадлежности, каква е цялата тази работа…
Да не казвам по какъв начин заснехме кадри от музея на македонската революционна борба на брега на Вардар, който е пълен с восъчни фигури на наши национални герои – Дамян Груев, Борис Сарафов, Гоце Делчев, Яне Сандански, Владо Черноземски, Мара Бунева, Тодор Александров – всички от стъклените плаки, така, както са се снимали като български воеводи. А там забраняват да снимаш, забраняват да ходиш сам – само в група, за да чуеш и те облъчат с „правилната теза”.
От преди повече от половин година има нови правила за чуждестранните журналисти, без съответното разрешение срещу номера на личните карти и номера на колата от МВнР на Македония нямаш право на професионално заснемане. Стигнах до извода, че от тези снимки, правени и в България, и в Македония, и на други места през този период мога да извлека много информация.
И лека-полека от 12-те часа заснет материал излязоха тези „мизерни” 28 минути, какъвто, уви, е стандартът. И така, разказах тази история от първо лице. Отпаднаха много сюжетни линии, включително и тази за братя Манакиеви. Когато снимах този филм се убедих, че семейната памет все повече и повече се размива. Предишните две поколения години наред са се страхували да се заявяват като българи, днешните гледат навън и са прагматични.
Фотографът, който е снимал преди повече от век най-много тези четници и войводи в Кюстендил, Анастас Новев, достоен човек, толкова работа е свършил и е бил много верен на Организацията. Но никой нищо не помни за него вече. Това се случва у нас, случва се и „от другата страна”. И като цяло изчезва българската носталгия по Македония. Аз лично я имам, но децата ми-едва ли…
*Коста Филипов е дългогодишен кореспондент на БНР, БТА и БНТ в Скопие, Македония. Един от най-задълбочените познавачи на проблемите на тази страна в журналистическата гилдия.
Росица Цонева
