Предлагам настъпление! Това гласи кратката телеграма, изпратена от началник щабът на българската войска капитан Рачо Петров до главнокомандващия княз Александър Батенберг в тревожните дни на ноември 1885 година, сред вихъра на Сръбско-българската война. Българските дружини са помели сръбските дивизии при Мека Црев, Три уши и Сливница и са превзели Пирот. Пътят към Ниш и към Белград е открит. Командирите на българската войска, млади капитани, са единодушни пред княза, че сега е моментът агресорът крал Милан Обренович да бъде справедливо наказан, като бъде превзета столицата му.
Княз Батенберг, обаче, е не само войн, но и политик. Той трябва да се съобразява със сложната международна обстановка и най-вече – с Великите сили, против чиято воля и в дръзко нарушение на решенията на Берлинския конгрес е станало Съединението и които, в голямата си част, подкрепят сръбската агресия. Най-страшна в тази ситуация е позицията на Русия, която, по волята на император Александър Трети, е против Съединението и като наказателна мярка изтегля веднага след него своите офицери от България. Но младите български капитани доказват в битките, че вече са готови
да бранят Отечеството
Князът също е изкушен да влезе на бял кон в Белград, но решава да потърси съвета, освен на фронтовите командири, които, начело с буйния ротмистър Анастас Бендерев, са готови за нови атаки и на началник щаба на войската капитан Рачо Петров, който е известен с трезвите си и разумни преценки. Но дори той не остава по-назад от колегите си и изпраща кратката, но ясна телеграма.
В една война, обаче, не всичко се решава само по силата на оръжието и по волята на пълководците. През нощта, срещу настъплението, князът е изненадан от тайнственото посещение на австрийския посланик в Белград граф Кевенхюлер-Меч, който директно му заявява, че ако продължи към сръбската столица, ще срещне вече австро-унгарски войски. Князът е окуражен от своите офицери – докато австрийците мобилизират, докато се придвижат до Сърбия, Белград ще падне. Тогава посланикът размахва последната заплаха – руският император, от когото зависи престола на Батенберг. Щурмът е спрян…
Едва 24-годишен, капитан Рачо Петров записва завинаги името си в славната
българска бойна история
като началник щаб на победилата българска войска. Той е безпределен патриот и също така безмерно верен на короната. Независимо, че е завършил Николаевската военна академия в Петербург, той не приема опитите на руския дворец за отстраняването на Батенберг. През есента на 1884 година, на годишния дворцов бал в София, след разговор с руския дипломатически агент Александър Кояндер, ротмистър Анастас Бендерев, отчаян русофил, се опитва да вербува приятели си от академията капитан Рачо Петров за някакъв, все още неясен и смътен заговор за свалянето на княза. Нека само се опитат, отсича капитан Петров, което вразумява, поне тогава, Бендерев, защото вижда, че офицерството не е сляпо привързано към Руската империя.
Рачо Петров, който достига до пълно генералско звание, но остава завинаги в историята като капитан от Сръбско-българската война и най-младият началник щаб на войската, е роден на 19 февруари 1861 година в Шумен. Едва 18-годишен завършва първия випуск на Военното училище през 1879 година. На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан, причислен е към Генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-ва пехотна бригада в София. След Съединението, с Указ №2 на княз Александър Батенберг издаден на 9 септември е назначен за временно изпълняващ длъжността началник на Щаба на българската войска. След края на Сръбско-българската война е назначен за титулярен началник-щаб на войската. Рачо Петров остава
винаги верен на престола
и доказва това с потушаването на военните бунтове в Русе през 1887 година, вдигнати от офицери-русофили, които вече са извършили преврат срещу княз Батенберг. Лично ръководи работата на военните съдилища, които издават смъртни присъди срещу такива герои от войната като майорите Атанас Узунов и Олимпий Панов. След идването на княз Фердинанд в България, Рачо Петров е от най-приближените му, както е бил и при Батенберг. Което показва, че той е верен не на личността, а на институцията. За него короната олицетворява България.
На 24 април 1887 г. е назначен за военен министър в правителството на Стефан Стамболов. На 2 август 1888 г. е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1891 в чин полковник. На 17 ноември 1896 г. е повишен в чин генерал-майор, а на 29 ноември същата година се уволнява от армията и напуска министерския пост. Във втория и третия кабинет на Константин Стоилов (1894–1896) е отново военен министър. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили. През следващите години Рачо Петров се занимава с
политическа дейност
като е близък с Народнолибералната партия. Участва във второто правителство на Тодор Иванчов, а в началото на 1901 г. оглавява временно правителство, натоварено с провеждането на избори. През 1903-1906 г. отново оглавява правителство на Народнолибералната партия.
Рачо Петров е основател и първи председател на създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери, който оглавява до 1911 г. През Балканската война е назначен за комендант на укрепения пункт Търново-Сеймен, а по-късно е причислен към Главната квартира. На 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант. По време на Междусъюзническата война командва 3-та армия, която воюва със сръбската армия по посока на Пирот. След края на войната, на 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант. През Първата световна война е назначен за генерал-губернатор на Македонската военно-инспекционна област. През 1916 г. е зачислен към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание. Преминал през бойните полета на четири войни, Рачо Петров често е бил
под ударите на различни властници
При правителството на Александър Стамболийски е осъден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора. На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата.
Личният му живот и семейството му със Султана Рачо Петрова е обект на всякакви легенди и митове. Той се сгодява със Султана Хаджиминчевич още през 1884 година, въпреки несъгласието на баща й. Хаджиминчевич са богата фамилия, а Рачо, според бъдещия му тъст, е „син на шуменски кръчмар, покрив над главата си няма”. Любовта на двамата млади обаче побеждава и Пантелей Хаджиминчевич накрая вдига ръце. Легендите разказват любопитни случки около годежа. 23-годишният капитан Рачо Петров се явява с пълна парадна униформа, подпира се гордо на сабята си и…храбро се пазари за зестрата. Тъстът предлага едно място за къща в махалата „Буката”, а Рачо възкликва – че то много далече, татко. Махалата „Буката” се намирала на мястото на днешната Медицинска академия. Когато става дума и за 20 000, Рачо храбро пита – лева ли, татко. Гроша, отговаря стреснатият тъст. Бракът е увенчан с три деца, но продължава до 1919 година, когато Рачо и Султана се разделят, като разводът е даден много по-късно, по искане на Петров, който претендира основно Султана да му върне името, което злепоставила и да го обезщети за дългогодишното ползване. Султана е придворна дама в двореца на княз Фердинанд, легендите разнасят мълва за нейна близка връзка с владетеля и приписват на това кариерата на мъжа й. Истината е, че Султана посещава два пъти низвергнатия след 1918 година монарх, но по-скоро за да го разтуши със спомени за доброто старо време. Името на Рачо Петров пък се свързва със сръбкинята Елиза Булатич.
Генерал от пехотата Рачо Петров умира на 22 януари 1942 година в къщата си в Белово. Султана го надживява с четири години. През 1943 година, въпреки явните си близки връзки с двореца, е изпратена в концлагера Еникьой, заради активната позиция на дъщеря й Влада Карастоянова, която води предавания срещу нацистите по британската радиостанция BBC.
