Гостуването на космонавтите в учебната авиационната група в Долна Митрополия, срещата им с курсантите и младите пилоти оставя диря не само като събитие в хронологията на учебното заведение, но е повод за силна мотивация, да се замислим имаме ли истински големи мечти, носим ли мащабната мярка за проекти в бъдещето, за които си струва да се сражаваме. Тридесет и пет годишният юбилей от полета на първия български космонавт не е само история, то е нравствен товар, който може да се осмисли съобразно днешните реалности с не по-малка енергия оттогава и да ни даде възможност да надникнем в другите измерения на техния човешки живот, както ги нарече командирът на ВВС генерал майор Константин Попов.
Старшина Йордан Тонев от 5 курс в НВУ факултет „Авиационен”: Всички тук сме мечтатели
– В момента провеждам летателен стаж в учебната група „Г. Бенковски” Долна Митрополия. Срещата с космонавтите е голямо събитие за нас. Всички се гордеем с подвига им – както на Георги Иванов, така и на Александър Александров, те показаха, че мечтите на хората могат да нямат граници. Особено пък за хората от авиацията.
Всички тук сме мечтатели, романтици и обичаме това, което вършим. Обичаме работата си. Задачите във военната авиация са свързани с големи натоварвания на пилота. В полет изпитвам най-различни ускорения, като въпрос на практика, натренираност и на добра физическа подготовка е да се издържат. Нещата са доста сходни в космонавтиката. В авиацията винаги има риск, но ние се обучаваме за това, подготвени сме, не ни е страх, казваме си нещата в очите. Знаем какво да правим в опасна ситуация.
Мечтата да летиш в Космоса е присъща на мен и моите колеги. Пожелавам както на мен, така и на всички тях този късмет. Готов съм всичко да рискувам в името на такава цел.
Георги Иванов, космонавт: Подвигът като всекидневна работа
С нас доскоро беше и Виктор Савиних, който е летял 3 пъти. Трябваше да замине за Москва – имат нови преговори за нови полети и нови видове подготовки. Виктор беше бордния инженер със Сашо Александров, Неговият втори полет е уникален. Подобен все още няма.
Аз научих за подвига му едва преди 3-4 години, беше тук на почивка в Боровец. Даде ми един диск да гледам филма „Армагедон” (2005 г.) Вечерта, когато го гледах бях разтърсен. Обаждам се по телефона: Витя ти защо досега не си ми разказвал какво си направил? Оттогава бяха минали 22 години. Той ми отвърна: аз просто си вършех работата.
Какво става тогава? През 1975 г. поради грешка на оператор в Центъра за управление на полетите станцията „Салют 7” отказва да работи. Спират слънчевите батерии, акумулаторите – остава безмълвна на 320 км около земята. Само след 3 месеца тя щеше да е на земята. Неуправляемо във всяка точка, включително и върху населено място. Теглото е около 25 тона, много от апаратурите няма да изгорят на орбита при среща с плазмата и ще паднат, предизвиквайки сериозен взрив. НАСА решава да я прихванат и да я вземат в САЩ. Правят 2 опита със совалката, облитайки я. А станцията лети неуправляемо като камък със 6-те степени на свобода, както лети самолета. Астронавтите не успяват да я съберат в люка на совалката, тъй като слънчевите й батерии са разперени, а те са големи. Тогава Центърът за управление на полетите (ЦУП) и Генералният конструктор вземат решение да подберат най-добрият командир. Владимир Джанибеков е летял 3 пъти дотогава, и има голям опит. За борден инженер избира Савиних. Виктор има един полет тогава, но сериозна инженерна подготовка. Подготвят се 2 месеца и половина, а по време на старта специалистите коментират: това са доброволни смъртници. Отиват на среща с неуправляем космически обект. Виждат станцията визуално, сближават се, но трябва да намерят стиковащият възел, а той трябва да се открие с точност – плюс-минус 10 см. Трябва да добият и нейната скорост на въртене около нея. Стиковат се, тогава има опасения, че станцията може да е разхерметизирана. Проверяват херметизацията, но се оказва че е замръзнала. Има ледени висулки, лед отвсякъде – минус 150 градуса. Затоплят я постепенно със слънчевите батерии от кораба, но се явява нова беда – хвърчат капки вода. Влажността е опасна – с електричеството може да направи късо съединение и пожар. Обират капка по капка влагата в контейнери и така започват възстановяване на станцията. С техния уникален труд спасяват станцията и тя работи още 3 години след това.
По този сценарий, който разказах накратко, а той е много дълъг, е направен филмът.
Много пъти ме питаха има ли шанс в бъдеще българин да участва в космически полет. За имаме трети човек, който да се подготви – дали в Звездното градче или в Европейската космическа агенция, първо – трябва да имаме българска научна програма. Казвам го многократно. И тази научна програма да бъде приета от големите космически държави. Това са Русия, САЩ, Европейската космическа агенция.
Генерал-майор Константин Попов, командир на ВВС: Другите измерения на човешкото
Космонавтите са различни хора – не са като всички останали, обикновените, които се движат в две измерения – напред, назад, наляво, надясно. Това са хора, които работят и в четвъртото измерение. И мен много ме учуди факта, когато нашият първи космонавт генерал Иванов каза: че те 35 години нищо не са! Имаме различни понятия и разбирания за времето. За мен 35 години са целия ми живот като военен. Хората от Космоса имат друго възприятие, те са с друга духовност. Работят в 5-то и 6-то измерение. Наблюдавам ги как общуват помежду си. Това е едно семейство, разбират се по някакви странни правила, някакви знаци си правят и се разбират прекрасно. Те гледат на нещата по друг начин. Далеч са от нашите дребни нещица и битовизми. Неслучайно казват: като погледнеш Земята отгоре, не виждаш граници. Хора, които ни дават друга мярка да бъдем себе си.
Полковник Григорий Стаменов, командир на учебна авиационна група Георги Бенковски” към ІІІ авиационна база Граф Игнатиево: Мечтаем за висше авиационно училище
Готвим така нашите обучаеми да си изпълняват функционалните задължения, че да им е лесно когато отидат в бойните части. С тази подготовка, която им се дава тук и която ще получат там, те биха могли да се докоснат до нещото, наричано космонавтика за в бъдеще. Това разбира се е въпрос не само на подготовката, която ние даваме, а е въпрос на възможностите на държавата като цяло, защото космонавтиката е нещо трудно и скъпо. Но на срещата те се запознават с историята от самия източник. А от това по-добро няма. Дали ги мотивира? Вероятно да. И много се надявам да е така.
Пожелавам си военновъздушното училище да стане факт. Това би било най-доброто за авиационното ни образование за в бъдеще. При нас в авиацията не може да се гледа година две напред, а по-далеч в бъдещето. Историята е показала, че тук са се обучавали всякакви кадри – и за гражданска авиация, и за други организации, и за чужди страни. Към момента капацитетът на БА и ВВС не е толкова голям, че да има нужда от много авиатори. Но пък авиацията ни като цяло има нужда от немалко кадри.
