Героят от Завоя на Черна

Георги Дреников произхожда от древен български род от град Кюстендил. Роден е на 15 януари 1897 г. в град Рила, където по това време неговият баща Стоимен (Томас) Дреников организира пощенските и телеграфните служби.
На 1 октомври 1915 г. Влиза във Военното училище в състава на 2-ра юнкерска рота, 4 взвод, с командир поручик Димитров. През декември 1916 г. завършва Военното училище с 38 Нишки боен випуск. По свое лично желание той е зачислен в 44 полк, разположен на позиция в участъка на „Завоя на Черна”. Зачислен е като кандидат-офицер в 11-та рота на позицията „Маргара”. При майската офанзива от 5 до 9 май 1917 г. 52% от 11-та рота са убити или тежко ранени.
Получава и първите си бойни отличия: 3 март 1917 г. – орден за храброст , 9 май 1917 г. – втори орден за храброст, 10 май 1917 г. от Генералният щаб на XI германска армия е награден с железен кръст втора степен, 13 май 1917 г. Генералният щаб на XI германска армия го награждава с орден “ Pour le merite” на императора Вилхем II. На 1 август 1917 г. е произведен в чин подпоручик става командир на 11-та рота, която всъщност той командва още от майската офанзива.
На 13 декември 1917 г. в 5 часа и 27 минути, след едномесечна подготовка с подкрепата на Щаба на XI германска пехотна армия, под командването на подпоручик Георги Дреников за първи път в българската армия се провежда патрулна щурмова атака – тип „командоси” с 42 войника ( 6 от които германски пионери) със само една дадена жертва. Щурмуват „канарата Сезар III” – мястото е избрано от германското главно командване и залавят живи от окопите на 22-ри френски колониален полк двама пленника, за да бъдат разпитани от разузнаването в Щаба на II Тракийска дивизия. За този героизъм и за така успешно проведената щурмова патрулна атака подпоручик Георги Дреников получава званието „Храбрецът на „Завоя на Черна” дадено му лично от генерал Тодоров. На 21 декември 1917 г. е награден с трети орден за храброст. На 11 април 1918 г. официално получава от командира  на XI германска армия, генералът от пехотата фон Щойбен втори железен кръст за неговия героизъм проявен при патрулно щурмовата атака на 13 декември 1917 г.
За една година на фронта подпоручик Георги Дреников е награден с  3 ордена за храброст ( един войнишки като кандидат офицер и два офицерски IV степен първа и втора класа като подпоручик), 2 германски железни кръста II степен, орден за заслуга на германският император Вилхем  II и орден Червеният кръст.

Предстоеше заминаването ни на фронта. Броени бяха дните до края на 1916-та година. Обкръжени бяхме от всестранните усилия, усърдието и пламенният подход към всяко начинание. Взводен командир в момента ни беше поручик Спасов – „чистата кристална истина” – така си го и ние наричахме. Стремеше се той най-усърдно и неотклонно да внедри в душите и в сърцата ни тази негова истина – с благородни намерения разбира се. Неговият помощник, взводният ни подофицер беше вече заминал на фронта – беше офицерският кандидат и в последствие подпоручик Марко Бончев. Капитан Кирчев – с прякор „кайзера” – измислен от нас, разбира се, поради щръкналите му нагоре мустаци, беше командир на третия взвод. Често бяхме ръководени и от него при отсъствието на нашият взводен командир. С изтичането на годината, постепенно приключваха и по-специалните практически упражнения, стрелби и др. Оставаше по предвижданията всеки от нас да хвърли в стрелбището още по няколко бойни бомби за поука – с учебна цел: „одринки”, яйцевидни и „бухалки”. За провеждане на тези занятия на стрелбището бяхме разпределени на групи от по трима души. Тази мярка се вземаше за по-голяма сигурност – може би поради бързината в производството на разните видове ръчни бомби по това време.
Имах неразделен другар още от ученическото време с когото се стараехме взаимно да бъдем винаги заедно и при занятие и в ежедневието. Привързани бяхме един към други. Обичахме се.
Той се именуваше Георги Годиняков от град Самоков. С моя любим другар, за който току що споменах, не попаднахме в една група, макар че се стремяхме много към това. Групите бяха образувани от ръководителите. Този път въпреки желанията ни, бяхме разделени. При изпълнението на стрелбите обаче, в неговата група една от бомбите – „бухалка” – експлоадира още при възпламеняването й и то в ръцете на моя приятел Георги Годиняков. От групата състояща се от трима юнкери загинаха всички. Раздели ни съдбата с него, преди още да сме заминали за фронта, за където се подготвяхме. Така започнаха дните от моята бойна дейност.
Още в първите дни на 1917 г.

важният етап на обучението беше завършен

– следваше бойният стаж във войсковите части.
Нашата войска беше на Македонският фронт: по Беласица, Червената стена срещу гр. Битоля,Завоя на река Черна, по Кожух планина, Добро поле и още по на запад.
Известна част от същата, беше разположена по Добруджанските градове и беше в близост до добруджанската ни граница.
Наближаваше денят за заминаването на фронта. Ентусиазмът между нас – юнкерите беше на високо ниво. Съзнавайки и предусещайки преживяванията ни през предстоящите дни, автоматично засилвахме своето другарство, подбирахме се едни други, сдушавахме се. Искаше ни се да продължим да бъдем заедно и в неизвестностите, които ни очакваха на фронта.
Дойде уреченият ден за разпределянето ни по полковете.
Разпределението се предвиждаше да стане, по желание и в свръзка с поредното старшинство на всеки един курсист – за попълване на предварително определените вакантни места по разните полкове и други части, както на северния фронт – към Добруджа, така и на южния фронт в Македония.
Както се спомена по-горе, по реда на старшинството, всеки от нас си изказваше желанието относно бъдното местослужене.
На голяма черна дъска в големия салон на училището бяха изписани вакантните места във войсковите части.
Ние всички, наблюдавахме, коментирахме и се стремяхме да изкажем желанието си за там, за където би имало място, но не само за един, а и за най-близките ни другари, с които искахме да бъдем заедно и на новото местослужене.|
Претърпелите по-тежки поражения полкове, както и намиращите се на по-чувствителни, важни и опасни места от фронта имаха и по големи нужди и по голям брой ваканции.
Звено от пет души бяхме – близки другари. Стремяхме се да бъдем винаги заедно – и на фронта също. Така, изчаквайки попълването на ваканциите, пожелахме всички вкупом

да бъдем отправени за Завоя на река Черна – в 44-и пехотен полк

Същият беше претърпял големи загуби през бойните действия, които все още продължаваха там и където имаше свободни места предостатъчно.
Бяхме се уговорили да заминем няколко дни по-рано за фронта. Срещата си бяхме определили в град Прилеп.Там беше тежкият щаб и домакинството на полка и от там беше пътя ни към новото местослужене.
Приближавахме се вече до младежката ни мечта: фронта, позициите, бойните преживявания. На 13 Януари 1917 г. бяхме в града на фронтовия тил – в гр.Прилеп. Там бяха разположени поделения от разни войскови части, отделни обози, артилерийски впрягове, складове и какво ли не още. Чувствуваше се вече пулса на боевия  фронт – че тупти. Пъстрееше панорамата на тила на съвременните бойни поделения.
Грохотът на далекобойната артилерия, светлинните блясъци на стрелящите батареи привечер и през нощта – изобилстваха. Изживявахме първите впечатления от фронтовия ни живот. На определеният ден бяхме в готовност за заминаване.
Привечер беше, когато се събрахме готови за път и се отправихме за полка – за позициите. Нощите се често използваха тука за нуждите на деня и обратно. Водач в момента нямахме. Бай Гроздан – куриерът на полка от село Поибрене – Панагюрско, който трябваше да ни води беше в отпуск. Магарето обаче, с което той постоянно пътуваше за позициите и носеше с него пощата, а често и от млякото, което се издояваше в домакинството беше на линия – чакаше ни в готовност за път.
Натоварихме чантите си – ръчния багаж ведно с пощенските пакети и съгласно инструкциите на домакинския фелдфебел тръгнахме след него – след магарето. То ни беше водачът. И то какъв водач!
Всички открити към противника места, местата които се наблюдаваха от същия – при видимост и които бяха поради това опасни за преминаване – магарето преминаваше в тръс, даже и през нощта. То ги знаеше и ги помнеше, а ние го следвахме и едва го застигахме. След преминаването им, то се спираше, почиваше за кратко време, и наново потегляше пак ходом – до втората опасна зона за преминаване – до второто прибягване. Така беше го научил бай Гроздан.
И сега, добре си спомням, веднъж (по-късно беше), когато беше пристигнал бай Гроздан с магаренцето на позицията, артилерийският огън беше силен, беше почти непоносим и всичко около нас беше само пушек, прах, пръст и миризма. Гроздан се беше доста поуплашил. Поканих го да се поуспокои при нас и да пренощува даже, а той ми отговори : Ах!, ах!   няма ли веднъж  

шумата да се раззелени, че да драсна из гората

пък каквото ще да става. Ех, тъй се често случваше тогава.
Наближаваше фронтът. Ракети противникови и наши -бели  за осветяване, зелени за указание и установяване на уговорени положения и червени за опасност, осторожност, нападение и отбрана се издигаха и спускаха от и към земята и очертаваха линията на фронта.
,Пътувахме така, преизпълнени с младежки ентусиазъм и нетърпение по-бързо да достигнем целта. Времето беше приятно, а и беше живописно, поради отблясъците на стрелящите батареи, разноцветните ракети и особеният звук на фланговите, стрелящи от далече далекобойни оръдия от голям калибър с тъпи и далекочуващи се взривове.

Пътеката ни водеше към позициите.Тя беше често тясна и камениста. Преминахме щаба на полка в село Крушевица без забава, като се само зарегистрирахме пред дежурния офицер и продължихме на юг към наблюдателния пункт на командира на полка, намиращ се на доминиращата наоколо височина -”Ройтер”. Командир на полка беше полковник Йордан Тодоров от Видин.
Пристигнахме на наблюдателния пункт. Посрещнати бяхме бащински. Със себе си донесохме на всички видима радост, умиление, ентусиазъм и топлота.„Добре ни дошли младежи. Идвате по-рано отколкото ви даже очакваме.Чувствувайте се като у дома си. Кажете, кой къде желае и там ще бъде изпратен.” Какво можехме и какво желаехме ние да знаем ?
Нуждата от команден кадър тук беше голяма. Само Стефан Даскалов от групата пожела да служи в картечна част, останалите всички поискахме и отидохме в окопите – на най-предните линии.
Беше хубава и приятна нощ. Свързките (определените за свръзка редници) на ротите и дружините се раздвижиха. И се яви при всекиго от нас по един войник с думите: „Господин офицерски кандидат, аз съм от …рота и съм назначен да ви заведа при командира на ротата на позицията (Полкът, в който постъпвахме беше резервен на 27 и 28 пехотни полкове и като така почти всички войници бяха възрастни – над 40 годишна възраст).
Чувствах се доволен и щастлив. Имах своя рожден ден точно в деня когато пристигнах на позицията.

Навършвах 20 години

След кратка взаимна раздяла ние новопристигналите продължихме пътя си по новоназначените места с взаимни пожелания да се виждаме и чуваме колкото е възможно по често.
В третата дружина – на капитан Табаков бяхме: аз – в 11 рота. В дясно – на изток от мен беше Димитър Петров (Мицито) в 9 рота, а в ляво – в 12 рота беше Петър Костов. Първата жертва от випуска беше той – загина още първия ден от майската офанзива – на 6 май 1917 г.
Преминах с придружаващия ме войник за свръзка през дълбокото дере „Дубица”. Отправих се за 11 рота. Заизкачвахме се по зигзагообразната пътека към върха. Дерето беше дълбоко. Движехме се по склона към билото, по което се очертаваше горе високо на хоризонта бойната линия. Последната представляваше няколко реда дълбоки окопи и гора от телени мрежи, ведно с всевъзможни други гнезда и съоръжения съставляващи боевия фронт „завоя на река Черна – участъка Маргара”.
Беше вече отдавна настъпило свечеряването. Луната със своят светъл диск леко разпръскваше тъмнината. Малко преди да стигнем самото било, по скалистият скат на стръмното дере се виждаха вече и се добре разпознаваха, малките импровизирани палатки на част от почиващата смяна бойци.
В една от тези палатки, през пролуките на каменната импровизирана стена – от страни, се виждаха вътре, седнали двама офицери, които се хранеха и си тихо разговаряха. За врата на така импровизираната землянка служеше едно спуснато до земята платнище, обаче вътре всичко се виждаше.
„Господин офицерски кандидат, тука е ротният командир и вечеря вътре”, промълви край мен войника, който ме доведе. Поспрях се и вдъхнах дълбоко свежия въздух на нощта. Беше светла, приятна и незабравима вечер.
Отдъхнах си, повдигнах в страни платнището, коленичих, за да се изравня с нивото на седящите на земята двама поручици, които вечеряха. И спомням си добре, вечерята им бе месо с ориз?
Козирувайки, отправих погледа си и рапорта си, към единия от тях, тъй като другият се беше извърнал за нещо назад.
„Господин поручик” – започнах аз, от военното училище офицерски кандидат…….Ви се представлява по случай назначаването му на служба в поверената ви 11 рота”.
Докато завършвах тази „декламация” обърналият се назад поручик Александър Стамболиев – моят ротен командир, отправи погледа си към мен,

подаде ми пълна чашка за кафе със сливова ракия

с думите: „Добре дошъл”.
До този момент никога не бях пил ракия, не познавах дори вкусът й. Бяха на устата ми думите : „Ракия не пия”. Но, прочетени бяха тези ми думи преди още да бъдат изказани от мен те и реакцията беше изсъскване с показалец на устата.
С голямо напрежение и за момента без каквото и да било колебание изпих чашата до дъното, върнах я за наливане и поредно изпразване от ротния  и от гостенина му поручик Гумнеров –  по случая. Войникът, който ме доведе също получи почерпка с ракия.
Така ми започна животът на фронта. Незабравими бяха преживяванията ми там и все още вълнуващи са спомените ми сега от тези моменти и дни от преди повече от половин век – изживяно време – към днешния ден.

И заредиха се тогава дежурства и дневни и нощни. Пълзене и дебнене при разузнаване за противника. Хвърляне на бомби и чевръсто предпазване от избухващи такива наоколо. Стрелба от упор и от ръце по подвижни и неподвижни обекти по фронтовата линия отвред – и на ляво и на дясно, и напред. И окопи и телени мрежи се създаваха и рушеха непрекъснато. А противникът беше наблизо, в окопите спяхме. Там се и хранехме. Там си и цялото време изживявахме. В дерето Дубица ни бяха кухните „Като къртици се бяхме вгнездили в дълбоките окопи, разположени в една, две, а някъде и в три линии отсам гъстите редици от бодлива тел изпъната по железните колове.
Често през деня фронтът позатихваше, но тук там, и близко и далече артилерийската стрелба не прекъсваше съвсем. През нощта всичко оживяваше. Беше феерично. Ракети разноцветни и бели и зелени, и червени се възвисяваха в тъмнината и се бореха с нея. Светлинните отблясъци от стрелящи батареи, по бялата линия на фронта даваха своите непрестанни отражения по фронтовата линия.