Никога не съм разбирала така наречените all inclusive туристи. Да отидеш на море и 15 дни да прекараш на едно и също място, лежейки на един и същи плаж, спейки в един и същи хотел заради шведската маса рано сутрин. Предпочитам откривателския туризъм – да си избереш някаква точка от картата и да обиколиш района в търсене на интересни преживявания. Така според мен човек прави живота си цветен. Защото онези в хотелите правят същото като у дома си – с една единствена разлика плажуването.
По ред причини се спираме на Харманли и района около него. Градът се намира в Тракийската низина между Родопите и Сакар планина. Разположен е на пътя на тировете, затова в района е трудно да се намери хотел, мотел или друга почивна база, която да не предлага и така наречената „почасова почивка” – тоест услуги на проститутка. Дори главният хотел в града, построен още по соца, е разделен на три по-малки бардака. След дълго търсене намираме семейно хотелче във вилната зона над града по пътя за Родопите. Но и там отново се предлага консумация макар мястото да прилича повече на санаториум. Хотел „Ралица” ще бъде нашата база в близките дни.
А това лято в района на град Харманли е страшна суматоха. Причината – в момента там се строи участък от магистрала „Марица”. Строителни екипи, екипи от пътното, археолози, геодезисти – всички са в района по работа и за заели хотели и почивни бази.
Бухтите на баба Станка
Преди Доситеево обаче е отбивката за Рогозиново и ние не можем да го пропуснем. Селото ни посреща с широки улици и предимно едноетажни неизмазани къщи от тухла, кирпич или камък. Спираме пред една от тях, защото собственикът е изградил пред портата си…колата на Фред Флинтстоун. При това с волан от Мерцедес. Снимаме я, снимаме се отгоре. Центърът на селото е пуст, дворът на красивата възрожденска църква е заключен. В съседство се оказват кметството и местния пощенски клон. Отпред е издигнат паметник на загиналите през Балканските войни и Първата световна война. По-нататък по улицата следва изоставена постройка на която „грее” чисто нов социалистически лозунг „Вечна дружба със СССР”. Пред съседната сграда има хора и маси отвън. Питаме дали е магазин, защото не личи много какво е. Оказва се, че да – магазин е. Канят ни, пием по една кока кола и заговаряме хората. Разказват ни, че надписът наистина е нов, направен е от магазинерката, за да привлича туристи. Изоставената сграда пък е някогашната хлебарница на селото.
На масата пред нашите нови познати има огромна тава с бухти. Черпят ни, много са вкусни. Тях ги е правила баба Станка – трактористката у която е и ключът за църквата. Обаждат и се и след малко тя идва да ни отвори. С нас в божия храм идват и хората от магазина, както и едно улично куче.
Църквата е възрожденска псевдобазилика. Много е красива, личи че наскоро е реставрирана. Влизаме в двора
Сакарско вино в Доситеево
Бързаме, затова казваме довиждане на новите ни познати от Рогозиново и отпрашваме за Доситеево в търсене на заветните карталаци. Е добре, че ядохме бухти, защото в Доситеево всички бяби, които могат да ги правят се бяха изпокрили. В единствената къща за гости в селото ни обясниха, че да правили са едно време, но постепенно бабите се отказали от този вид туризъм, защото баничките се правели трудно и не си струвало. Решаваме все пак да обядваме. Избираме си заведението „При бат Стефчо дърводелеца” и натискаме дръжката на вратата. Кръчмата се оказва затворена. След малко идва една жена и ни пита какво ще желаем, междувременно ни приготвя маса. Но изненада – храна не предлагали само бира и безалкохолни. Сядаме за по бира и виждаме, че от другата страна на улицата се намира винарска изба „Марон” уж на името на някакъв тракийски цар. Чудесно! Истинско сакарско вино! В коридора на избата пазачът е оставил заредена ловна пушка, но не я използва срещу нас. Продава ни реколта 2012 за по 5 лева бутилката. Опасявам се да не би този Марон (от френската дума за кестен) да не се окаже, че ни е направил на Морони (от английската дума за глупак). Но не би. Вечерта му се наслаждаваме в нашата харманлийска база.
Сакарското вино е тежко с много танини. Отгледано е на песъкливата гореша почва на планината. То не е вино за корпоративни партита. Не е подходящо да разхождаш с чаша между метросексуални градски колеги и да водиш дълбокомъдри светски разговори. Това е вино за маса, отрупана с мезета. Вино за топли разговори с приятели. Наистина препоръчвам.
Светилището на траките
В центъра на селото все пак откриваме отворена кръчма с храна. Опитът ни да си поръчаме вино обаче се проваля. Вместо местно сакарско в заведението предлагат шардоне от Търговище. Чудя се защо ли. Искат туристи, надяват се на туристи, но предпочитат да минат по лесния начин с вино от супермаркет, при положение, че в селото има изба, а храната им е класическа кръчмарска, макар да имат местни специалитети. Така селски туризъм не се прави.
Знаем, че в околностите на Доситеево има тракийско светилище, проучвано от археолозите в продължение на 10 години. След упътване от селото тръгваме по пътя за язовира на река Балъчката, където е светилището. Виждаме го в далечината, но не посмяваме да стигнем до него, заради храсталаците, в които може да се крият змии. Стигаме обаче до стената на язовира и отвъд нея до изоставени постройки към него. В голямо индустриално хале с изпочупени прозорци виждаме да летят лястовици. Все пак явно по принцип има човек там, защото личат следи от присъствие. Но никой не отговаря на нашите викове.
Тръгваме. Време е да се прибираме, слънцето клони към залез. В хотел „Ралица” ни чакат наши приятели и ще има парти. Макар да не ядохме карталаци, открихме две самобитни, огрени от слънцето сакарски села, с които пътешественическата ни жлеза е презаредена full max.
Боряна Радева
