Оставката на всеки кабинет, колкото и да е къс мандатът му, е време разделно – за анализ и нови очаквания. И колкото по-малко емоции вложим в тях, толкова повече прогнозируемост ще има за следващия. Откъдето и да го погледнем, то си е стрес тест за държавата – и за тези, които са „в час”, и за онези, които предпочитат други да му мислят.
А от ситуация, в която правителството е в оставка, а гуверньорът на Централната банка държи своята в джоба, не е щастлив нито бизнесът, нито потенциалният електорат на следващия предсрочен парламентарен вот.
В това ничие време имаме и полезен ход – рационално и разумно да си прегледаме дневния ред и ресурсите за него. Защото най-лесно е да извадим клишетата, да се разделим на наши и ваши и да не забележим как по-стабилните икономики на нашите партньори прагматично излязоха от кризата с по-малко пасиви, а нашето общество обедня, загуби енергия и посока. Едно общо решение по който и да е национално важен въпрос трудно вземаме.
И ако досега имаше дефицит на идеи, сега той е на техните носители -партиите. Рейтингът на институциите е нисък, но не парламентаризмът се е износил, и не политиката, а политиците.
Затова да не измисляме топлата вода и да реабилитираме политиката като единственият цивилизован начин за управление.
