Наскоро се навършиха 23 години от приемането на 12 юли 1991 година на сега действащата Конституция на Република България. Тя е четвъртата в историята на страната ни. До падането под турско робство през 1396 година, естествено, за конституция не можело не само да се мисли, това понятие не е съществувало в условията на абсолютните монархии.
Републиките от древността също не са имали такъв основен закон. Днешната конституция е предшествана от „посестримите” си от 1879, 1947 и 1971 година.
Веднага след Освобождението започва изграждането на младата българска държава. Жестоките клаузи на Берлинския конгрес я разделят на три части. Княжество България остава затворено в тесните граници между Дунав и Стара планина. Измислената от дипломатите на Великите сили автономна област Източна Румелия заема южната част на страната. Най-скръбна е съдбата на Македония, която остава изцяло под османска власт.
Първото Велико Народно събрание, свикано през пролетта на 1879 година в старата столица Търново, започва работата си във вехтия турски конак. В събранието попадат „старите”, защото решението е за депутати да бъдат избирани само мъже над 40-годишна възраст. Демократичността на народа ни се проявява още тогава, защото не прави разлика по етнос и вяра за представителите.
Така съдбата на новата държава коват и депутати от довчерашните поробители. „Младите” пък, предвождани от Стефан Стамболов, правят алтернативно събрание в един отсрещен хан и често с гръмки викове поправят някои членове от първата българска конституция, които учредителното събрание гласува. България, която става свободна в резултат на войната между две империи – Руската и Османската, в които за конституция не може и да се мисли, става уникален случай в световната история, като се сдобива не с една, а с две свои конституции. Първата е Търновската – на Княжество България. Втората е Органическият устав на Източна Румелия. Този Органически устав е също уникален, защото в пределите на империята, където законово се намира автономната област, се появява първата конституция.
Царят Освободител Александър Втори е имал амбициите да обнови огромната си империя, защото добре е разбирал, че тя не може да се крепи само на абсолютизъм, защитаван с насилие и репресии. Той е готвел проект за конституция на Финландия, намираща се тогава в Руската империя, като експеримент за основен закон на цялата му огромна държава.
Затова и е позволил освободената България да приема свои основни закони. Все пак самата дума конституция е звучала почти чудовищно в главите на неговите сановници. Така на учредителното събрание княз Дондуков предлага да се приеме Органически устав на Княжество България. Което предизвиква бурни реакции. А Петко Каравелов, завършил право в Русия, заявява гръмовно от трибуната – Конституция и само Конституция! Така на 16 април 1879 година се ражда Търновската конституция – една от най-демократичните за онова време в Европа. Тя определя Княжеството като парламентарна монархия, защото за република в онези времена е било невъзможно дори да се помисли. Изстрадалите петвековно робство депутати записват категорично, че „всякой роб, що стъпи на българска земя, свободен става”.
Само две години по-късно, под натиска на руската дипломация, княз Александър Батенберг суспендира Конституцията и управлява с Режима на пълномощията, като назначава руски генерали начело на правителствата. През 1883 година конституцията е възстановена. През 1908 година, след обявяване на Независимостта, в нея понятията княз и княжество са заменени с цар и с царство. Силен удар по Търновската конституция е превратът от 19 май 1934 година, когато правителството на Кимон Георгиев забранява партиите, разпуска Народното събрание и започва да управлява с наредби-закони.
Тази практика се харесва и на новата власт, дошла на 9 септември 1944 година, която също приема редица наредби-закони – за народния съд, за трудово-възпитателните общежития, които са били просто лагери за политически противници.
След референдума от 8 септември 1946 година, който определя, че страната става република, се изработва новата конституция, приета на 4 декември 1947 година и наречена Димитровска. Тя регламентира, че държавата вече е Народна република България, че собствеността става общонародна, с което отваря път за извършената само двайсет дни по-късно национализация. Тази конституция живее 24 години, през които в държавата стават много промени.
От 1947 година нататък постепенно се установява еднопартиен режим на БКП, като формално в управлението участват и казионните земеделци на Георги Трайков. По силата на Димитровската конституция именно този водач на БЗНС се оказва държавен глава, защото е председател на Президиума на Народното събрание, а генералният секретар на БКП Тодор Живков е само министър-председател. Не само амбициите на Живков, но и решението за законово утвърждаване на еднопартийното управление довеждат до новата конституция от 1971 година. Преди нея е проведен референдум, който, естествено за онези времена, е спечелен от властта с 99, 9 процента.
На 18 май 1971 година конституцията влиза в сила и остава в историята с това, че още в член първи е записана ръководната роля на БКП в държавата. Създаден е Държавен съвет,чийто председател Тодор Живков, става държавен глава. Ролята на Народното събрание е сведена до минимум. То се събира на две сесии по една седмица в годината, за да утвърди приетите вече от Държавния съвет закони.
След промените през 1989 година, една от първите бурни реакции, избухнала още на 14 декември, е срещу член първи. Той е отменен на 15 януари 1990 година. На 3 април същата година Държавният съвет се закрива и се учредява фигурата на президент на републиката, която тогавашните властници все не искат да признаят и записват в конституцията „председател(президент)”.
На 15 ноември 1990 година, в още старата конституция, името на държавата е променено, като от него отпада понятието „народна”.
Новите времена, донесли много промени, наложиха създаването на изцяло нова Конституция на Република България. Тази задача се падна на избраното през лятото на 1990 година Велико народно събрание. Приемането на всеки член от новата конституция преминаваше бурно, а често и живописно, под артистичното ръководство на заместник-председателя на парламента Гиньо Ганев. Новият основен закон постанови частната собственост, пазарната икономика свободното развитие на капиталите.
Едни от най-жарките спорове, обаче, се разгоряха, когато стана въпрос за новия герб – с корона или без корона и за новия химн. Стигна се до пререкания и спорове, до определяне на един от вариантите за герба като „емблема на Пежо”. А когато се пристъпи към текста на химна, Гиньо Ганев дори пееше строфите на „Горда Стара планина” – безсмъртната песен на Цветан Радославов, създадена от него на път за България, за където младият студент във Виена бързал, за да се запише доброволец в Сръбско-българската война. Тази песен беше станала химн на Народна република България още през 1964 година, но тогавашните обработчици на текста Димитър Методиев и Георги Джагаров бяха добавили още два куплета – единият за падналите борци и другият – че с нас Москва е в мир и в бой. Така пак бяхме станали уникални – единствената държава, която има в химна си чужда страна и столица.
Мнозинството в това Велико народно събрание се позова на това, че сме парламентарна република и ограничи почти до минимум правомощията на президента. Въпреки протестите, особена на групата на 39 народни представители, на 12 юли 1991 година сегашната ни конституция беше приета и полята с празнично шампанско в Народното събрание.
