Илинденско-Преображенското въстание на българите в Македония и Одринска Тракия през 1903 г. е най-продължителното, масово и повсеместно въстание в новата българска история. Оставени по волята на Берлинския диктат от 1878 г. извън пределите на свободната българска държава, за македонските и тракийските българи няма алтернатива. Единственият избор за тях е да продължат борбата за национално освобождение и обединение – политическа програма и цел, завещана от Възрожденската епоха. Тук с историческата си мисия изпъква Българската екзархия, живата връзка между двете исторически епохи. Нейната най-важна заслуга е, че създава многобройна интелигенция в Македония и Одринска Тракия, здраво вкоренена в общобългарската култура и сплотена около екзархийското учителство и свещенство. От тази среда излизат идеолозите, ръководителите и дейците на една могъща организация – Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
В продължение на десет години ВМОРО променя бита, светогледа и самочувствието на цяло поколение българи оттатък Рила, Родопите и Странджа. Вътрешната организация съзнателно установява такава система от нелегални институции, които дублират и подменят официалните османски учреждения. В началото на ХХ век българите в Македония и Одринско са само фиктивни поданици на султана, а действителни – на една своя държава в държавата.
Редом до ВМОРО съществува и действува и друга организация, родена от същия национален импулс. Това е Македоно-одринската организация в България начело с Върховния македоно-одрински комитет. Най-важната заслуга на Върховния комитет е, че превръща македоно-одринския въпрос в ежедневие на българските граждани, че не ги оставя да се радват егоистично на добитата свобода и не им позволява да забравят, че техните сънародници в Македония и Одринско още страдат, че са под робство.
Без подкрепата на Българската армия обаче историята на Илинденско-Преображенското въстание, както и изобщо на националноосвободителната борба на българите от Македония и Одринска Тракия, нямаше да е тази, която познаваме днес. Само в подготовката и осъществяването въстанието участват един генерал и 48 офицери от Българската армия със звание от подпоручик до полковник, които през 1903 г. в един или друг момент се намират на територията на Македония и Одринска Тракия. Още повече са българските офицери, които без да напускат своите части и поделения оказват съдействие за подготовката и провеждането на въстанието. Не бива да се забравя, че тайните офицерски братства, скритият двигател на освободителната борба, които стоят в основата и на Вътрешната организация, и на Върховния комитет, в навечерието на въстанието обединяват близо 1000 офицери на действителна военна служба или половината от българския офицерски корпус по онова време. С опита на своята професия, а нерядко и с цената на собствения си живот, българските офицери превръщат въоръжения и жаден за свобода народ в обучена, дисциплинирана и боеспособна въстаническа армия, способна да се противопостави на превъзхождащия я в чудовищно съотношение противник в продължение на цели три месеца. Разбира се, не бива да се забравя и приносът на фелдфебелите, подофицерите и войниците от Българската армия, които също участват активно в македоно-одринското революционно движение и в подготовката и осъществяването на Илинденско-Преображенското въстание.
Стратегическото паниране на въстанието също е дело на български офицери. На тях принадлежи основната идея за последователното или стъпаловидно обявяване на въстанието в различните окръзи (по стария календарен стил) – на 20 юли в Битолски окръг, на 27 юли в Скопски и Солунски окръг, макар само формално, чрез диверсионни акции и атентати срещу железопътните линии, на 6 август в Одрински окръг, на 14 септември в Серски. По този начин с ограничените ресурси на въстаническата армия борбата продължава близо три месеца, т. е. достатъчно дълго, за да не може този път Европа да си затвори очите.
Епопеята
Съдбоносното решение за непосредствена подготовка и обявяване на въстание, взето на 3 януари 1903 г. в един от кабинетите на българската мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий” в Солун, всички идейни и политически различия, фракционни борби и междуличностни противоречия са потиснати или забравени в името на високата цел. През първата половина на 1903 г. протича последната и най-трескава фаза на въстаническата подготовка, в която приносът на българските офицери се оказва решаващ. За няколко месеца, с цената на големи усилия и свидни жертви, дейците на революционните организации успяват да преобразят въоръжения народ във въстаническа армия. Конгресите в Смилево и на Петрова нива уточняват последните детайли на въстаническата тактика в двата най-добре подготвени окръга – Битолския и Одринския.
На 20 юли, Илинден, въоръжените сили на Битолския въстанически окръг, наброяващи около десет хиляди бойци, се хвърлят в битка в вековния поробител. Под вещото ръководство на Главния щаб в състав Дамян Груев, поручик Борис Сарафов и Анастас Лозанчев въстаническите чети и отряди прекъсват телеграфните линии, разгромяват военните постове, овладяват най-важните пътища. В ожесточени боеве с редовна войска и башибозук въстаниците установяват пълен контрол над по-голямата част от територията на окръга. С добре подготвени и умело ръководени нападения са превзети градовете Невеска и Клисура. Най-славен и върхов момент на въстанието в Битолски окръг е освобождаването на град Крушево и установяването на Крушевската република.
В нощта на 5 срещу 6 август, Преображение Господне, започват бойните действия и в Одрински окръг. Тук начело на въстаническите сили стои Главно ръководно боево тяло в състав Михаил Герджиков, капитан Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Със стремителни атаки въстаниците рзгромяват гарнизоните в района на Странджа. Освободени са градовете Василико (Царево) и Ахтопол и всички села в Малкотърновска каза. Тези славни дни остават в съзнанието на въстаналите българи като „Странджанската комуна”.
На 14 септември, Кръстовден, идва ред и на Серски окрът. Тук, опрели гръб в непристъпния Пирин, действат обединените чети на Върховния комитет и Вътрешната организация. Бойните действия се ръководят от Главен щаб начело с генерал Иван Цончев и Димитър Стефанов. Отлично въоръжени и екипирани, съставени предимно от военнослужещи и командвани от офицери, въстаническите чети и отряди нанасят големи загуби на подразделенията на турската армия.
В останалите окръзи – Скопски, Солунски и Струмишки – въстанието се изразява главно в партизански действия. Специалнообучени технически отделения осъществяват серия от диверсионни акции срещу железопътни линии и мостове. Противникът е смразен и объркан от дръзките акции, близо 30-хилядна турска войска е прикована да охранява основните комуникации.
Имената на въстанието
Имената на въстанието от 1903 г. са давани от историците, не от въстаниците. За тях то е просто въстание, въоръжен протест, схватка на живот и смърт с една омразна тирания, борба за лично, семейно и национално оцеляване. Названието „Илинденско въстание“ добива популярност след войните през 1912 – 1918 г., когато македонските и тракийските българи, дотогава единни в своята културна и революционна борба, тръгват по различни политически пътища. Като по-многобройни и активни, македонските дейци налагат това име. В края на 70-те и през 80-те години на ХХ век българската историческа наука направи много да популяризира названието „Илинденско-Преображенско въстание“. То по-точно отразява същността на националноосвободителната борба на българите от Македония и Одринска Тракия от Берлинския конгрес до Балканската война. Борбата тогава е „македоно-одринска“, организациите се самоназовават „македоно-одрински“ и затова е редно в наименованието на въстанието да присъстват имената на църковните празници, на чиито дати е обявено въстанието в Македония и Одринско – 20 юли, Илинден, и 6 август, Преображение. Някои историци настояват към названието на въстанието да се добави и „Кръстовденско“, тъй като на 14 септември, Кръстовден, е обявено началото на бойните действия в Серския окръг.
Това е излишно по посочената по-горе причина, а още и затова, че ако трябва да бъдем чак такива перфекционисти, ще се наложи да добавим и названията на църковните празници, които Българската православна църква прославя на датата, на която формално е обявено въстанието в Скопски и Солунски окръг – 27 юли. А те са общо три – Св. Пантелеймон, Св. Седмочисленици и Успение на Св. Климент Охридски. Въстанието на българите в Македония и Одринска Тракия през лятото и есента на 1903 г. наистина е най-продължителното в новата българска история, но едно такова описателно название ще му дойде в повече. Достатъчно е да го наричаме Илинденско-Прображенско.
Повсеместно въстание срещу пълзящ геноцид
Българската историография по традиция оценява Илинденско-Преображенското въстание като „втория най-висок връх в борбата за национално освобождение след Априлското въстание“. Ако приравняваме въстанието на македонските и тракийските българи от 1903 г. с Априлската епопея, не бива да го подценяваме в резултатите. Априлското въстание си поставя политическа цел – освобождението на България – и частично я постига със създаването на Княжество България и Източна Румелия. Освен автономията на Македония и Одринско, Илинденско-Преображенското въстание си постави и екзистенциална цел – да спаси македонските и тракийските българи от геноцид, да предпази българщината от унищожение. Това ясно и точно е заявено в „Общия план и цел на въстанието“: „Целта на въстанието е не ние да победим Турция, а тя да не може да ни победи“. И веднага след това се прави аналогия със съдбата на арменците. Ръководителите на освободителната борба правилно осъзнават, че през първата половина на 1903 г. Османската империя се опитва да пренесе модела на репресии, с който мачка и унищожава арменците в малоазиатските вилаети, в европейските си провинции, срещу българите. С този своеобразен „пълзящ геноцид“ се цели в рамките на няколко години да числеността на македонските и тракийските българи да бъде сведена до незначително малцинство и по този начин да остави автономната идея без народностна основа, а на българската държава да отнеме всякакви основания за намеса в нейните вътрешни работи. Геноцидният план на Високата порта е забелязан от екзарх Йосиф и обстойно анализиран в неговите изложения до българското правителство още преди въстанието.
В Мемоара на Вътрешната организация от 1904 г. също се описва тази политика. Вярно, екзарх Йосиф и революционните дейци не използват понятията „геноцид“ и „етническо прочистване“, защото тогава те още не съществуват в политическия речник. Описана с присъщите понятия на тогавашния български език, турската политика спрямо македонските и тракийските българи през пролетта и лятото на 1903 г. обаче е точно това – опит за приложение на средствата и методите на геноцида и етническото прочистване. Затова Илинденско-Преображенското въстание не е ненавременно, не е случайно и най-важното – не завършва с поражение. Въстанието е добре подготвена и осъществена въоръжена съпротива, която разобличава турската геноцидна политика и спасява българите в Македония и Одринска Тракия от физическо унищожение.
Посланието на историята
Илинденско-Преображенското въстание не е насочено само срещу османското господство. То е и мощен протест срещу неправдата на Берлинския диктат от 1878 г., който разпокъса българския народ. Ръководителите на македоно-одринската революционна борба не случайно се обръщат с меморандуми и апели към великите сили. Тяхната идеология е породена и пропита с ценностите на европейската цивилизация – зачитане живота, имота и честта на всеки човек, свободен политически живот, справедливо държавно управление. Тези фундаментални принципи, родени от политическата история на Европа, залягат и в програмата на илинденско-преображенските въстаници, които дръзват да се опълчат срещу тиранията на Османската империя. Затова въстанието на българите от Македония и Одринска Тракия през 1903 г. бележи началото на решаващата битка на Европа на нациите срещу Европа на империите. Една Обединена Европа, видяна преди сто години от Гоце Делчев като „поле за културно съревнование на народите”.
За днешния българин Илинденско-Преображенското въстание живее предимно чрез науката и литературата. От многото, което е писано за него, се откроява преди всичко книгата на Христо Силянов „Освободителните борби на Македония”. Авторът разказва историята на революционната борба и на въстанието не само като историк, писател и непосредствен участник, който дава най-доброто от своя разностранен талант, но и като истински народен апостол и будител, който трябва да остави послание за идните поколения. Затова не пепелищата, руините и жертвите, които изпълват всяка революционна борба и въоръжено въстание, а героизмът, саможертвата и волята за победа доминират неговата книга и владеят душата и сърцата на читателите. Със заглавия, подзаглавия и текст книгата на Силянов е истинска епопея на воля, вяра и жертвоготовност, един искрен, увлекателен и неустоим манифест на оптимизъм и надежда, който е успявал да поддържа жив пламенния дух на българина, и който днес все още е в състояние да докосне всяко истинско българско сърце. Не угаснали пепелища, а жив въглен, който ще пари българската душа и ще поддържа пламъка на освободителното дело – това е било важно за Силянов и той изцяло е изпълнил своя граждански, научен и литературен дълг.
По своя дух и по своето послание „Освободителните борби на Македония” на Христо Силянов се родее само и единствено със „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов и „Строители на съвременна България” на Симеон Радев. И трите книги пресъздават от различна гледна точка и от различна епоха една и съща история – историята на българския национален дух, въплътен в поколенията, на които се пада историческата мисия да счупят робските окови, да положат основите на държавността и да осъществят националното обединение. Книгите на Захари Стоянов, Симеон Радев и Христо Силянов са своеобразен национален триптих, в който с огнени слова и живи образи е изписана историята на българския национален дух.
По случайно съвпадение или по мистичен промисъл и тримата автори не са успели да завършат своите произведения. И това е най-важната и оптимистична поука – книгата на историята е отворена и всяко поколение има правото, но и дълга да се разпише в нея. Знаем какво написаха в нея героите на Захари Стоянов, Симеон Радев и Христо Силянов. Знаем какво е писано и след тях. Въпросът е, какво ще напишем ние?
