Убеден е, че историята не е професия, а по-скоро призвание и любов. А архивистиката, свързана с опазването на културно-историческото наследство и на историческата памет е въпрос на дълбоко разбиране и на мисия, която той и колегите му от агенцията изповядват. Според него цялото общество трябва да е пропито от тази мисъл.
-Господин Комитски, винаги съм имал чувството, че имаме богати архиви, защото историята ни е богата. Така ли е, и ако е така, какво крие още в себе си документалното ни историческо наследство?
-Това е точно така. Действително системата от архиви в България е добре организирана и съхранява много ценни източници за културно-историческото ни наследство. Като пример мога да дам Отоманския архив, който се пази в ръкописно-документалния отдел на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Това е една от най-богатите сбирки от документи за периода до Освобождението. Тази сбирка не е проучена цялостно. Смятам, че от там могат да изскочат още много факти и обстоятелства, които да осветлят този период. Той по една или друга причина не е достатъчно изследван. Друг пример е архивът на ЦК на БКП, който се съхраняваше в така наречения „партиен архив” до 1990 г., а след това премина в структурата на Централния държавен архив на Държавна агенция „Архиви”. Има и още много неща, които в обозримото бъдеще следва да бъдат „преровени” от изследователи и журналисти, за да станат видими много процеси от най-близката ни история. Имам предвид целия период след Втората световна война. Там е най-ценната банка с информация. Към този период има интерес, дори създадохме сайт за решенията на Политбюро, които са общодостъпни, но това е една малка част. Очаквам изследователите през следващите години да проучват все по-активно този архив.
– Как върви процесът на осигуряване на по-широк достъп до архиви на други държави, които съдържат ценни сведения за българската история? Например „Четвероевангелието на цар Иван Александър” дойде за първи път у нас през 1977 г. от Британския музей.
-Този процес върви с различни темпове, но все пак необратимо. Мисля, че общоевропейският процес, споделянето на информация и на архиви – защото в архивната система на Европа и света има такива програми – ще доведе до размяна на такива сведения. Наскоро мой гост беше шефът на френските архиви. Една от точките, които обсъждахме е размяна на архивни свидетелства за историята на двете страни – наши документи за френската история и френски документи за българската. Това е европейска програма, която се нарича „Споделена памет” и французите активно работят по нея. По този път можем да придобием много документи в дигитален вид, с които да обогатим колекциите си. От друга страна това е традиционна наша дейност. Имаме много голяма сбирка в Централния държавен архив от микрофилмирани документи най-вече от 70-те и 80-те години на миналия век. Наши историци и архивисти при посещенията си в различни европейски архиви са поръчвали копия на различни документи на микрофилми. Имаме и друга голяма сбирка за нашата история от чужди архивни институции.
В Русия вече имаме наши изследователи, по едно споразумение от преди няколко години, които са подбрали 50-60 хиляди документа, като половината от тях са получени, а получаването на другата половина предстои, защото има процедура по заплащането. Тези документи са придобити като трофеи от Съветската армия през Втората световна война. Така че процесът е налице и стратегическата задача се реализира.
-В последно време нараства интересът у нас към старата и най-старата ни история. Предполага се, че документални свидетелства за това могат да се намерят в турските архиви, например, както и в руските, защото при завладяването на България от Османската империя, към Русия от българските манастири са изнесени много документи и книги, с цел да бъдат съхранени. Става дума и за Ватикана и за Британския музей. Какви са възможностите този интерес да бъде задоволен?
-Така е, когато обаче става дума за църковни хранилища те са малко по-труднодостъпни. Там като че ли има едно бяло поле, което тепърва трябва да се разработи, ако говорим за тези, които са в чужбина. Но аз бих казал, че и нашите църковни архиви не са разработени достатъчно, защото организационно те са извън обсега на държавните архиви. Поне моите впечатления са такива. И това предстои.
Добре е, че обсъждаме този въпрос, за да привлечем вниманието на изследователите и изобщо на будните хора, които биха могли да се насочат към изследването на тези архиви по някакви програми или инициативи. Нещата там, наистина са абсолютно неизследвани. Предполагам, че такива архивни фондове има във всички български манастири, в Атон също. Четвероевангелието, за което стана дума, също е излязло от атонски манастир. Историята, която съм чувал, разказва, че то е купено от британски лорд, който бил голям колекционер. То било скъпоценният камък в колекцията му и той го дарява на Британския музей. Малко след като лордът придобива евангелието, манастирът, в който се е пазело, претърпява пожар и това всъщност го спасява. Така че в този случай трябва да сме благодарни на случая, че евангелието попада при човек, който го е оценил и така то става публично достояние.
-Вие присъствате на събитията на Националния военноисторически музей, участвате в Националния комитет по честването на 100 години от Първата световна война, Националния военен архив във Велико Търново е вече дигитализиран. Как работите с военните музеи и архиви, има ли още какво да се проучва там?
-Преди всичко искам да поясня, че Централния военен архив във Велико Търново сега се нарича Държавен военно-исторически архив, но той е със структура на централен архив като Централния държавен архив в София. И двата са в състава на Държавна агенция „Архиви”. Той е централен по отношение на системата на Министерството на отбраната, на военните структури. Събира архиви от всички поделения на МО. Централният военен архив е от най-старите ни и добри архивни структури, с най-ценни колекции. Мисля, че там нещата все още не са разкрити 90 на сто и тепърва трябва да го ползваме като извор за военната ни история и въобще за историята на България, защото нашата история през последните 120-130 години е пряко свързана с четирите войни, които води Българската армия в този период.
А какво правим ние? Във връзка с годишнината от Балканската и Първата световна война подготвяме една платформа „Войните на България”. Това е виртуална платформа, която ще бъде качена в сайта на агенцията. В нея ще има данни и свидетелства за тези войни. Това е много мащабна задача. Досега сме обработили имената на всички загинали в Балканската война. Ще бъдат качени имената и на всички наградени. Това ще бъде направено и за участниците в Първата световна война. Идеята е да провокираме сред хората, сред обществото, сред семействата и младите хора, интерес да потърсят данни за своите предци, да търсят данни за историята на семейството, на родните места и по този начин да получим обратна връзка. Да се сдобием с документи, които да излязат от рамките на семейната история, да се обрисува една по-голяма картина на българското общество. Как е преживяло войните, какви са били мотивите. Защото известен факт е, че през Първата световна война, когато сме били неголяма държава – около пет милиона, събираме близо милионна армия още в началото на войната. Истина е, че балканските страни много са се страхували от тази наша армия. Скоро на една международна конференция с участието на представител на агенцията в докладите за тези войни, за които говорим, чуждестранните докладчици са използвали през цялото време събирателния образ „Балкански лъв” за Българската армия, като израз на дълбоко уважение и признание на нейните велики победи.
Михаил Григоров
