Време е за път, решаваме, след като три дни плажуваме на юг от Катерини, в подножието на планината Олимп в Гърция. Гледаме картата и някой от групата забива пръст в нея като казва кратко: „Делфи!”.
По принцип сме обсъждали да идем в Атина. Но „Делфи” звучи тайнствено и магнетично заради славата си на най-известното прорицалище в древността. Нещо повече. Делфи се е смятал за център на античния свят.
Александър Македонски и другите пълководци от елинската античност са отивали в там, за да разберат бъдещето си, време е и ние да идем и да видим това митично място. Още повече, че не се отклоняваме много от пътя си към Атина.
На другата сутрин тръгваме на юг. Досега сме пребивавали в гръцката област Македония. Хващаме магистралата до Лариса и навлизаме в областта Тесалия. След известно време на поредния чек-пойнт плащаме няколко евро тол-такса. Така беше и от Солун дотук – два пъти се налагаше да се плаща.
В Гърция няма винетки и това е начин да се набавят пари за пътното им строителство.
През Лариса сме транзит. Изоставяме магистралата, която обикаля планини и заливи. Решаваме да минем директно на юг, през по-второстепенни, но и по-преки пътища. Искаме да се запознаем и с по-обикновените селища, които не са пренаселени от курортисти и не са известни летовища.
Така попадаме във вътрешността на Гърция, където хората изкарват хляба си не с туризъм, а с полска работа и индустрия. Преминаваме през невисоки планини и попадаме в огромно поле с различни насаждения.
В далечината се виждат установки за поливане, които струят живителна влага за посевите. Съчетанието от по-топъл климат и поливане дава възможност на гърците годишно да събират по повече от една реколта плодове и зеленчуци. Съвсем като у нас, на някои места край пътя местни хора продават урожая от градините си.
Спираме в неголемия град Фарсала, който е известен с хубавата си халва и сладкарски изделия. На видно място ни посреща паметник на легендарният герой от Омировата „Илиада” Ахил. Градът се смята за столица на неговия баща Пелей и на мирмидонците, също участници в Троянската война.
В древността и край Фарсала са кънтели множество битки. Една от най-известните е през 48 г. пр. Хр., като в нея Гай Юлий Цезар побеждава Помпей Велики. Интересно е, че и българските царе – от Симеон Велики до Самуил, са владели тези земи, отдалечени на 300 км на юг от днешната ни граница. Сега обаче българското присъствие тук се изчерпва само с нас, но и ние се изнасяме, защото жегата е зверска, денят преваля, а път ни чака.
Шосето продължава да е хубаво и широко, но започваме с големи завои да се катерим из малко по-висока планина. Там попадаме на нещо като плато, след което пак се изкачваме. И когато стигаме билото, виждаме долу, в ниското, град Ламия.
Минаваме през него и попадаме на още по-тесен път. Започват завой след завой при някои от които колата едва пълзи на втора скорост. И така – 10-15 километра. Други коли и в двете посоки няма. После ще разберем, че не това е бил пътят, по който е трябвало да минем.
По едно време виждаме един козар със стадо. Той ни упътва, че след още 3 километра ще се влеем в по-голямо шосе, което води право в Делфи. Изпълзяваме как да е разстоянието и виждаме пътя.
В този момент колата прегрява от жегата и ниската скорост. Налага се да поспрем за десетина минути. Нататък до Делфи шосето е по-хубаво, движим се много по-бързо и след безкрайни завои, слизания и качвания из морето от каменисти върхове, влизаме в митичния град.
Разположен е високо върху склона на планината Парнас.
Наоколо се виждат по-ниски върхове. Пътят преминава през Делфи като централна улица, около която се редуват хотели и магазини. Цари оживление, хора се движат дори по пътното платно.
Излизаме от града и попадаме точно където трябва – пред историческия музей и руините на античното светилище. Останките от грамадни арки, колонади и каменни блокове са на няколко места в околността. Те оформят известния в целия стар свят култов комплекс, в който жрици – сибилите, Пития и други, са предричали бъдещето.
В по-горната част на хълма са останките от светилището, оракула на Аполон. В съседство са стадионът, театърът и други антични обекти. Из тях в древността е кипял живот.
Освен с предсказанията, това място е известно и като център на големи културни и спортни прояви, включително на така наречените питийски игри, на които са се стичали хора от целия античен свят. Недалеч пък са руините на храма на Атина Прония. Тук са останките от ротонда, съкровищница и олтари.
Слънцето вече е залязло за Делфи, но съседните върхове още са осветени от червеникави отблясъци. Дали си самовнушаваме или наистина е така, но имаме чувството, че звуците потъват в безкрая на пейзажа, и наоколо се стеле особена, някак глухо кънтяща тишина.
Няма ехо. Застанал сам срещу грамадните колони на някогашните храмове, изведнъж сякаш потъваш в дълбините на времето и се озоваваш в древността.
Там като че ли изпадналата в прорицателски транс Пития току-що ти е разказала, че предстоят хиляди години, в които ще се раждат и умират стотици поколения, ще се водят хиляди битки и войни, ще бъдат откривани нови земи, хората ще летят в небето и към звездите. А ти, древният човек, се чудиш, да вярваш ли или не.
Но като си тръгваме от Делфи и магията на мистиката се стопява в нощта, разбираме че все пак е по-добре човек да не познава изначално бъдещето си. За да може да го управлява и променя.
Точно в този дух постъпваме, продължавайки пътя си към Атина. Вместо по краткия път на изток през планините, тръгваме на запад, което означава да заобиколим Коринтския залив през Патра. И да навъртим допълнително към 150-200 км. Но пък ще видим повече нови места.
Андрей Рангелов
