Летял е във военното училище на самолетите Л-29, МиГ-15 и МиГ-17 – общо 300 летателни часа. Усвоил е вертолетите Ми-24, Ми-2, Ми-17, БеЛ-206 и „Кугар”, на които има общо 4000 летателни часа. Полковник Евгени Белкинов извърши последния си полет на вертолет „Кугар” като военен летец, тъй като поради навършването на пределна възраст за притежаваното военно звание преминава в запаса.
– Господин полковник, как се постигат 4000 летателни часа на вертолети и още 300 часа на самолети?
– Постигнах тези летателни часове с огромна трудност. Тренирал съм много дни и нощи. И много колеги съм обучил. Това са часове, които в съвременната авиация на ВВС, предвид ресурсното осигуряване, е много трудно да се постигнат. Но го желая на всички.
– Участвали сте в много аварийно-спасителни дейности и в гасеното на пожари. Кои са били за вас най-трудните и опасни моменти?
– Винаги е било трудно. Но когато се подхожда с необходимата сериозност и отговорност към изпълнението на задачите, след това удовлетворението е голямо. Вярно е, изпълнявал съм много специални задачи. На не един и два живота съм помагал да се спасят. Летял съм в трудни условия, над планини и гори, нощем, с всички типове вертолети. И наистина за мен е огромно признание, че през 2013 г. бях обявен за „летец на годината” от командването на ВВС и авиационен клуб „Криле”.
– Коя беше последната ви специална задача?
– Тя беше при наводненията на Албена през юни т.г. Заминахме с командира на авиобазата бригаден генерал Златко Златев с два вертолета „Кугар”. Успяхме да помогнем за евакуацията на 93-ма участници от международната конференция на картографи от 42 държави. Започнахме да пренасяме по 10 души, а след това продължихме и по повече. Работехме във взаимодействие, както през последните години – при пожарите, при наводненията в с. Бисер и Свиленград…И успяхме да се справим. Спомням си емблематичните пожари на Витоша и на Рила, когато беше застрашен от опожаряване Рилският манастир. Има една местност в Стара планина до Беклемето, дето само кози ходят. Неслучайно е наречена „Козята стена”. И там съм кацал със спасителен отряд от Пловдив и Троян…Но това са само щрихи.
– Бяхте разочарован и малко изнервен, когато търсихте наскоро загубилите се момчета в Стара планина. Какво се случи тогава?
– Не е хубаво да се подиграват с хората, които дават всичко от себе си, когато те работят изключително професионално и използват най-модерната апаратура в страната. Може би малко съм си изпуснал нервите. Но тези момчета просто ги нямаше там. Категоричен съм – на сто процента. Имам записи от апаратурата. Нямаше ги там. Къде са били, не зная. Но това е един епизод.
– Случило се е нещо подобно, все едно да потърсиш спешна помощ напразно. Скъпо ли е повикването на вертолет?
– Да не коментираме числата, защото са несъизмерими. Но няма нищо по-важно от човешкия живот Ако спасиш един човек, всичко остава на заден план.
– Какви чувства изпитвахте след последния си полет като офицер от ВВС?
– Вълнувах се много. Емоцията бе силна. С хората от авиобазата съм преминал през какво ли не. Да, имало е радостни моменти, но и много трудности. Животът не ми спести и онази катастрофа през 2003 г., когато край Разлог загинаха мои колеги.
– Какво ще кажете на тези, които продължават службата си в 24-а авиобаза?
– На тях им предстои не по-лесен от моя път. Ще имат трудности, ще работят в недоимък, ще липсват вертолети, гориво…Това е авиацията. Въпросът е да не се подават на никакви странични чувства и да крачат напред. И като се обърнат след време, да кажат – да, трудно беше, но се справихме според възможностите.
Цончо Драгански
