Гърция – има такава страна! Откривам я зад бариерата на граничния пропускателен пункт „Илинден”. След фиктивна сверка между чернобялата снимка от личната карта и собственото ти зачервено от палещото слънце лице гръцкият митничар посреща българския турист с типичното дзъкане и съкане на развален нашенски, че повече му харесва Банско, отколкото Драма или Серес, закъдето сме се запътили ние.
Първоначално, като минеш границата, разликата между двете държави не е голяма, само дето гръцките селски къщи до една са санирани и снабдени с климатици, дограма и лъскави като мазен пластелин нови керемиди. Навсякъде по покривите блещукат слънчеви батерии и метални бойлери, а царевицата се напоява както у нас през социализма от щедрите фонтани на циркулиращи пръскачки. По-сухо е, вярно, в земята на места напира каменистият скелет на земята, но там, където има плът и почва, колкото изпосталяла да е тя, навсякъде се обработва. И ако не е засята със слънчоглед и царевица, е покрита с маслинови горички и разцъфнали нарове, подредени в редове, съвсем като българските лозя и розови масиви. Смокините пък растат наволя от двете страни на шосето, съвсем диви като нашенските джанки, наред с някакви чудни храсти, увенчани с розови цветове.
Полека стигаме до първата точка от нашата дестинация – пещерата Алистрати. Докато стане време за влизане, защото вътре пускат групите само на кръгъл час, влизаме в нещо като дървена туристическа барака с огромни чадъри отвън, която представлява нещо като смесен магазин, кафене и щанд за сувенири. Нищо не ме впечатлява, предлагат редовните китайски джунджурии, но на европейски цени, продават дори снимки на пещерата (10 парчета за по 3 евро), закачени на въженце с щипки. Обречен бизнес, мисля си, та нали днес всеки има джиесем, таблет, апарат или каквото и да било снимащо устройство в джоба си? Отвън под чадърите седят четирима-петима гръцки младежи, лентяйстват и бройкат туристките на родния си език.
Като Орфей, който слиза в ада, се спускам към устието на пещерата по алея, съпровождана от кипариси, после вървя в куполообразен тунел, снабден с луминисцентни лампи, сякаш над главата ми се ниже прекъсната бяла линия на магистрала. И, разбира се, си тананикам мислено This is a Highway to Hell на АС/DС.
Пещерата Алистрати с нищо не превъзхожда българските, всеки от вас е ходил в пещера, така че няма да ви я обяснявам. Прилича на българската Снежанка, само дето май е по-дълга. От земята на гроздове висят каменни спагети, водопади от мрамор подпират свода на долната земя, дебели като тръби на орган висулки простират каменните си пипала в строй от величествена решетка. На места обаче природата си е направила шега и е поставила неразрешима загадка пред спелеолозите, защото някои от сталактитите нарастват ексцентрично, като хаотични пъпчици и шипове, щръкнали на всички посоки, оставяйки впечатлението, че за един миниатюрен период от няколко милиона години гравитацията тук просто е спряла, за да си отдъхне от собствената си тежест. Сякаш тук Бог си е играл с още топлото тесто на земята, което изведнъж внезапно се е вледенило в настоящите си причудливи форми, далеч преди да бъде сътворен митът за Тезей, пътеводната нишка и Минотавъра. Да, на такива места човек се чувства по-близък до сътворението.
През цялото време в пещерата две момичета с елечета, на чийто гръб е нарисуван прилеп, неотлъчно ни следят да не снимаме сталактитите. Щяло да им стане не знам какво си. Според мен пък пещерните власти са в зловеща симбиоза със съдържателите на кафенето отвън, които продават снимките на пещерата за по 3 евро. Хитри византийци, ей! От всяка дупка в земята пари вадят.
Серес ни посреща с тежък като чугун пек в ранните следобедни часове, когато почти нищо не работи. Четох у дома за гръцки режим на тока, четох, че гърците икономисвали от обществени климатици между 11 и два следобед. Затворени са магазините, офисите, учрежденията, не работи дори градският исторически музей, който също като българските исторически музеи се намира в нещо като стара турска баня. Или джамия, все тая. Разликата така или иначе не е голяма. И на двете места правоверните се мият. И молят.
Градът е осеян с палми, екзотична растителност и паметници на брадати патриарси и мустакати освободители. Снимам се пред един такъв, чиято лицева морфология напомня Капитан Петко войвода, Колю Фичето и Добри Чинтулов едновременно.
Архитектурата на Серес е типично средиземноморска, доколкото разбирам от средиземноморска архитектура – и тук невисоки кооперацийки с плосък покрив, осветени в бяло, кремаво и розово, и тук външни ролетни щори, тенти и сенници, и тук кокетни балкончета с нисък парапет, целите отрупани в цветя, страшно много цветя, които биха могли да виреят в тая жега само при непрестанна грижа и щедро напояване. Банките (снимам се пред една) са издържани в неокласически стил.
За заведенията обаче няма криза. Дори в жаркия серски пек те са пълни с хранещи се хора. Навсякъде в чиниите риба, картофи, сувлаки (гръцки шишчета) и гръцки дюнери, т. нар. гирос. Поръчвам си един гирос за 2,50, носят ми огромна чиния, в която свинското месо е ситно накълцано, гарнирано с нарязан на четири четвъртинки кръгъл като палачинка гръцки хляб, пържени картофи и салата с моркови и зеле. Чинията е препълнена, направо няма изяждане, а месото е превъзходно, крехко, ароматно и така се топи в устата, че направо си проси компанията на една хубава гръцка бира.
Когато плащам обаче, се оказва, че сервитьорката ми е прихванала двойна порция за цели 5 евро, плюс още две за бирата. Накрая се опитва да ми пробута в хартиеното ресто и един железен български лев, почти идентичен близнак на монетата от едно евро. Сигурно и нея са я набутали милите ми сънародници, обаче при мен номерът й не минава. След точно общо 50 минути в Серес отпрашваме с автобуса към езерото Керкини.
Предлагат ни разходка с лодка, но след печалния опит на българските туристически групи с лодки в чужди езера като Охридското, да речем, почти половината група остава на брега. Екскурзоводката обещава, че ще се опита да свали цената на човек за място в лодката от 6 на 4 евро, тъй като сме много хора, но не успява. Гръцките лодкари се оказват корави като костилка на маслина.
Откриваме малък хладилен щанд с пласмасови масички и чадъри, една много симпатична гъркиня с очарователен български продава биволско мляко, биволски катък, сирене, кашкавал и сладолед. Въпреки че слънцето вече клони към залез, жегата все още може да катурне здрав мъжки бивол. Решаваме да опитаме сладоледа, две топки струват едва едно евро. Единият вид сладолед, обяснява ни гъркинята, е от биволски каймак, а другият е с вкус на дъвка, но истинска дъвка, която и у нас се използва за подправка, а не от ония „орбитални” дражета по телевизионните реклами, които обещават 24-часова свежест и зимна чистота в устната кухина.
Питаме гъркинята, откъде знае така хубаво български, оказва се, че майка й е българка от Монтана. Гъркинята се казва Мария и е омъжена тук за биволаря-рокер Василис, от когото има две момчета близначета на по 10 години. Мария е изключително открита и чистосърдечна, още на втората дума ни обяснява, че Василис я ревнувал, ама така много я ревнувал, че изобщо не й разрешавал сама да продава сладолед.
Василис е с цяла глава по-нисък от нея, мотае се наоколо с две лъвски татуировки на раменете, окичен е със златни ланци, от които също виси миниатюрно лъвче, което демонстрира зодията му. Обяснявам, че съм журналист, снимам го на фона на езерото, снимам ги двамата с жена му зад щанда.
Мария ми превежда, че Василис е монополист в бранша с биволите. Имал най-голямата ферма за биволи в Гърция, всъщност единствената, произвеждал мляко и сирене, както го правели предците му отпреди Христа. С пари от европроекти Василис се опитал да подобри породата на добитъка си с биволи от Шуменско, но първо му поискали да преведе парите по банков път, без дори да е видял рогатите животинки. И той се отказал, опасявал се да не го излъжат.
Сладоледът, който предлагат обаче, е превъзходен. Няма толкова истински сладолед, наистина. Докато ни черпи бяло фрапе, изненадващо Мария продължава с откровенията си, разказва ни, че в България е идвала само на лечение, защото приятелят й преди Василис я пребил с метален стол, от което пострадал черният й дроб. Василис ни демонстрира пистовия си мотор, сниман на телефона му, а Мария ми обяснява, че ако пък се върна, мога да направя чудесен репортаж за фермата, биволите и българските проститутки в Серес. Двамата обаче не страдали от липса на популярност, досега гръцки телевизии правили поне 6-7 репортажа за тях и поминъкът им.
Разделяме се, разменяйки координати, с обещание да се върнем с декоративни дървени флакончета розово масло от по две евро, които Мария обожава. И пак на автобуса, докато две-три момчета от групата с дълги по метър обективи ни демонстрират на дисплеите си заснетите в езерото чапли и прочее пернат езерен дивеч.
Изведнъж автобусът нещо прохърхорва, ауспухът кашля, дави се и бълва черен дим и шофьорите изскачат навън. Оказва се, че типично по български автобусът се е счупил и ние трябва да слезем край някаква кравеферма, освен ако не искаме да загинем от обезводняване в жегата по седалките. Кравите мучат, групата е налягала по тревата, шофьорите клечат и се чудят какво му е на ауспуха. Назрява скандал, няколко свадливи жени от групата заплашват екскурзоводката с линч на място.
Момичето звъни в България, откъдето, ако чакаме да пратят друг автобус, ще трябва да нощуваме при кравите. От България обаче се обаждат в близкото село, което също, както вече стана ясно, се казва Керкини. Оттам две момчета монтьорчета носят нова част за двигателя, която ще замени счупената.
Никой не знае колко време ще отнеме отстраняването на повредата, затова екскурзоводката ни пуска да се разходим до селото. По пътя бръмчат гърци с джипове и скъпи мотори, от двете страни пак се ширят напоявани царевици и слънчогледи на фона на величествен залез, който се отразява на малки пламъчета по куполите на самотните параклисчета. Сякаш свещичките зад стъклата току-що са запалени.
В селото ни посрещат безупречно санирана черква, улична настилка без дупки, гладки тротоари и десетки щъркелови гнезда. Не е истина колко щъркели има тук, по четири пет на всеки дървен стълб, а в Гърция електрическите стълбове са предимно дървени.
Селската кръчма работи на пълни обороти, отвън на масите са насядали спретнати гръцки дядовци с бели ризки и още по-бели мустаци. Когато сядаме, всички се обръщат, а един дядка, понапреднал с узото, веднага се започва да ухажва две-три попреминали лелки от нашата компания.
Докато се чудим дали да пием кола за по едно евро, гръцко вино с вкус на смола или узо също за по евро голямото, разбираме с разочарование, че автобусът вече е поправен и е дошъл да ни вземе. Язък за страхотните цени, наистина! Съвсем като в България.
Истинската Гърция е по селата, убеден съм. Села, които някога са били български. Добре, че не са останали такива. Веднага, мисля си, щяхме да ги обезлюдим, порутим, щяхме да им надупчим пътната настилка, а после да им затворим читалището и училището.
Накрая – и кръчмата.
Светлозар Стоянов
