Втората стихосбирка на Яна Пункина – „Частите на тялото” (ИК “Жанет 45”), която от 3 месеца е по книжарниците, е част от това писане, което не предстои да се разграбва масово. Пише сложно, изследва болката – нещо отдалечено от гримасите на бестселъра, или от услужливите мотиви, с литературни реминисценции от едновремешния „Егоист” или сегашното Lifecafe (webcafe), сладководното плацикане като Щерева и Филипова.
Не е и до жанра. А до самотността на изследването, до липсата на желание да се облепваш с външновата красивост – и най важното: да анатомизираш, режеш и изследваш по медицински начин вътрешната си карантия. До автентичност на преживяното. За разлика от мнозина, Пункина се потапя обратно в своя си живот. Обратно в материалната ни същност като животни, за да изпише част от йероглифите, попътни към метафизиката на отвъдното и духовния гърч.
Но да започна отначало – кое харесвам. Умението й да концептуализира, рядко срещано в стихотворното ни писане. Умее да си поставя цел, платформа и да я изследва текстово ребро по ребро, докато стигне докрая. Книгата й е изградена от 3 цикъла: „Животни”, „Частите на тялото” (средата дублира заглавието, цялото) и „И смъртта е част от тялото”. Третата част е прибиране към общото по подразбиране. В първия цикъл изследва типажите хора, въпреки животинските опаковки – или именно поради тях – ситуациите повтарящи се, са архетипни.
Глутницата и котката –„но лежи у мен животното…кога инстинктите ще надделеят?”(Проклетата порта). Ние „животните” допираме по болезнен начин ситуациите на свобода (морето къса мрежите от разум – в „Череп”), любов, страх, гладът за власт- да сме Господ (Говори на цветята) „може ли нещо да живее само защото съм поискала…” Принципите на живота и живото са разгледани като ситуации – мигновенни проявления на нервно скопчване и съжителство, в което не знаеш различни тела ли са или части от едно и също. Пътят е спасението, себенадмогването и преобръщането на грозното, на вътрешната карантия в патетично, възвишено и лечебно. „Охлюви” ме шашна. Образът „гол охлюв” има стереотип затвърдено негативен.
По невероятен начин Пункина го преобразява в коренно обратното усещане – „…да загубим белезите си? Да се превърнем в голи охлюви,/ незащитени от грешките си,/ изложени на хищници…” И обратът, апотеоз: „Когато грапавият път ги наранява, /те го целуват/ и остават следите си по него.”
В цикъла „Частите…” пак в „Черепът” допирът към грапавия остър необят в който „срещаш нещо крехко, безумно красиво, църква може би…” свършва със страхотна поанта: „на този остров/ където и да паднеш/ ще се счупиш.” Това преливане на живот, смърт, любов, болка, грозота и красота измъква като раздвоено езиче усещането за прецеждане само на преживени, преболедувани неща, някои още болящи, но нищо измислено.
Смъртта от последния цикъл съществува вътре в теб от зародиша, разгръща се с живота и те обгрижва, очаква те да се износиш (“Смъртта”) или я отбягваш като ученик, получил двойка от живота – не смее да се прибере при родителя си вкъщи (“5:32 сутринта”) но накрая няма как – някой се прибира. Екзалтацията на любовта е противовес, но и тя е режещо същество – ту светлина, ту „ти си рибарска кука законтрена във мен/ и няма как да се извадят без кръв и писък/ твоите думи и твоите ръце…”(А ти си юни).
Пункина умее да си играе с житейските стихии поради една причина – понася висок волтаж на личната болка. Това, което би ми се искало във версификаторско отношение е леко да направи по-прозрачна на места сгъстената си образност и да внесе малко оркестрация на стиха – повече звукопис, мелодика. Но и така нещата блестят с характер на самотен плувец, който трудно ще подведеш с ръкопляскания, а върви като проектил, активирал сензорите чрез вътрешният си невротизъм и болка. Рядка птица.
Лъчезар Лозанов
