Джаз фестът в Банско (вече 17-та година!) несъмнено се превърна в летния музикален център на страната. Доказателства: отдавна е привлякъл фенове, които съобразяват отпуските си с датите 8-13 август. Важи не само за българите, но и за много чужденци. Затова чуваме английска, немска, руска, френска, полска, сръбска реч. Привлича и изпълнителите. Мнозина се връщат пак, дори многократно. Царят на буги-вугито например – Аксел Цвингенбергер, за петото си гостуване този път доведе и японец. Пианистът и композитор Кейто Сайто, солирал на Нюйоркския симфоничен оркестър, е истинско чудо за Япония с увлечението си по игривия стил на вугито.
Двамата разбиха рояла и…публиката със зашеметителни бързини. Свиренето на четири ръце беше не само въпрос на лично изразяване, но и прекрасен диалог между тях, в който бликаше и хумор.
За четвърти път
е и немската банда Ейт Уийл Драйв. „Връщаме се, защото в България сме приети сърдечно. Публиката в Банско е много по-емоционална от всяка друга. Срещаме се и общуваме с колеги, особена е атмосферата след концертите, на джемсешъните в Бъндерица.“
Полският пианист, с диплома от Бъркли университета, Куба Станкевич е бил на Феста през 2004-а. „Тогава свирих със Симеон Щерев, спомня си той. Винаги много съм обичал фолклора, и българския, тази музика е вдъхновение за джаз музикантите. Преди две седмици свирих с Митко Семов и Трифон Димитров на фестивала, който се организира на връх Перелик. Задържането на музикантите в родните им страни е свързано с традиционната музика на техните райони, корените на музиката им е оттам. Разговарял съм с американски музиканти, те ценят че сме израсли с други музикални традиции. Ние слушаме стандарти, докато вие правите от стандартите меланж, смес, която носи ново качество – признават те. Но, ако днес младите имат всичко, когато аз се раждах нямахме. Опитвахме да се доберем единствено до някакви записи, които да презапишем, а често ги записвахме по слух. По-късно обаче разбрах, че така са тръгнали и много американски музиканти – копирали са по слух. По време на социализма джазът се приемаше
като вид протест
Беше синоним на свобода. Днес в много висши учебни заведения има факултети по джаз, а в тях преподаватели са хората, които практикуват тази музика активно.“ В Банско Куба доведе квартета си. Представиха диска си, номиниран за наградата „Фредерик“ на полската музикална индустрия.
Тазгодишното издание на Джаз фестът отбеляза три юбилея на певци, плътно свързани със създаването на фестивала. 70-годишнината на Йорданка Христова, 60 на Камелия Тодорова и 50-те на Васил Петров.
Не случайно откриването на ХVІІ издание беше поверено на Камелия – първата, споделила идеята на създателя д-р Емил Илиев. „Обичам да си спомням началото. Когато идвам тук, се сещам как започнахме този фестивал. Винаги ми става мъчно, защото Людмил Георгиев вече не е сред нас. Имам носталгично усещане, но и виждам нещата в перспектива. Радвам се, че успях да направя впечатляваща за откриване програма, да внеса настроение и ритъм. Обичам да съм първа, вълнуващо е.“ Васко Петров пя с бигбенда на Благоевград. „Работя от години с тях. Много са старателни и добри професионалисти. Никога репетицията не приключва, докато не се е получила песента.“ Разбрахме и за друг нов негов талант – ще открива изложба на 6 октомври (в сградата на ЕС, на столичната улица „Раковски“). „Надрасках доста неща с туш през последните няколко месеца“, лежерно, както обикновено, сподели той. Макар за първи път на тази сцена – в Банско, иначе празнува 50 на сцената, Йорданка Христова доказа, че 70 години са само статистика, контраст на нейната жизненост и бликаща енергичност. Тя е съмишленик на Джаз феста от самото му създаване и винаги му е била стабилно рамо. Точно на своя рожден ден (10 август) на сцената излезе друга наша прима – Стефка Оникян. Всъщност, тя представи
своите ученици
от Музикалната академия в София, където преподава. „Приемственост е моята цел. Толкова са способни и добри. Трябва да направим всичко възможно да ги задържим тук. Аз също се върнах в България, защото камъкът си тежи на мястото.“
Чайна Моузес беше чакана от всички с интерес. Защо? Ами тя е дъщерята на Ди ДиБриджуотър, добре известна на българската публика. Какво е да си дъщерята на майка си, питам. „Страхотно, защото тя е прекрасна майка? – е отговорът. „Голяма късметлийка съм. Тя ме насочи още когато бях на 13, окуражи и поощри заниманията ми с музика. Дори не знаех че имам талант. За мене беше труден момент – училището, имах проблеми, татко умираше от рак. У дома беше пълен хаос, но тя ме хвана за ръката, показа ми посоката и каза: „Тръгвай по този път! Ако има нещо, винаги съм до тебе“.Когато имам деца ще направя същото, което и моите родители. Ще го пусна – „бягай, дете, бъди свободно!“И дано всичко проработи. Музиката е прекрасно нещо.Или имаш талант (да я разбираш), или имаш голям приятел и учител (който те измъква), или си гениален. Аз не съм гений. Майка като малка ме учеше: „Имаш вроден талант, направи най-доброто, каквото можеш с него, и не се опитвай да бъдеш някой друг, който тялото ти технически няма да разреши да си“. Така колкото и да обичам пеенето на майка ми, на Ал Жеро, Джордж Бенсън – нямам техните индивидуални качества, но пък мога да говоря за тях.“ В бенда си Чайна беше включила и българския саксофонист Атанас Хаджиев. „Невинаги бюджетът стига за всички, когато пътуваме. Хубаво е, че говорим
езика на музиката
и това ни дава възможност да се събираме заедно. Когато не мога да си позволя да взема целия екип или някой е зает се обаждам на домакините и казвам: „Намерете ми добър музикант… саксофонист, в случая“. По такъв начин влизам в една световна мрежа. Започва обмен. А когато Наско ми звънна, спях. Мъжът ми беше до мене, но казах: Ууу, какъв хубав глас.
Американката от Нигерия Ийока донесе африкански привкус на джаз феста. „Името ми е дадено от баща ми и изисква огромна отговорност, означава – моля за уважение. Така че моята музика се основава на желанието ми да споделя с всички други хора сърцето си. В това пътешествие едната част от музикантите се намират до мене, другите оставих на Хаваите, в Калифорния и Бостън. Моят роден език се нарича иша.
В западна Африка – Нигерия, е един от многото диалекти, които съществуват в тази част на страната. Откакто съм в Банско, с мене се случва някаква трансформация. В момента се опитвам да запазя красивото чувство, което изпитвам още с пристигането си – пиша музика и поезия в красивата стая, в която съм настанена. Мантрата е ежедневна молитва. Може да бъде звук, сричка, дума, която ни помага за ежедневна трансформация. Наскоро открих че мантрата е практика. Една от техниките е да слушам. Така че все повече се вслушвам в планината, даже снощи в луната. Мисля си, че вашата страна България е много богата, вдъхновяваща за поезия. Идвам с открито сърце и се опитвам да изградя връзка със всички вас, които сте дошли да се срещнете с мен.“
Августа Манолева
