„Още с влизането в града видяхме ужаса, събран в очите на хората, къщите под вода. Стрес нямаше, но разбрахме, че в бедствието ни чака много работа”. Това са думите на старши сержант Валентин Иванов, инструктор готвач от 61-ва механизирана бригада, който ни въведе в работния си ден.Той е един от тримата готвачи, които приготвят топлата храна за бедстващите в потъналата сред вода Мизия. Осем човека мият съдовете и обработват продуктите за готвене.
Екипът е оборудван с машина за белене на картофи и ръчна зеленчукорезачка. Част от полевия продоволствен пункт е походната кухня ПК 400 за 400 човека – с 2 парни казана и 3 фурни. Кухните са три. Разполагат с мивка, плот за обработка на продуктите. Парните казани са автоклави – като тенджери под налягане, 3 големи и 2 малки.
Една от тях събира 100 л. Яденето става готово за 2-3 часа. Цикълът е затворен – приемат и съхраняват продуктите, първичната обработка е на местата за готвене, а има места за разливане и разнасяне на храната. Хората се хранят в 3 палатки готовата храна се извозва с автомобили. Прекъсне ли електричеството се включва агрегат-резерва – нищо не може да спре процеса. Месото и другите доставки идват на 2 дни, съхраняват се в хладилно ремарке с обем за 800 кг. Полевата автокухня на автомобил е за още 400 души – около 1000 човека могат да бъдат нахранени наведнъж
„В момента преваряваме вода – ни показва старши сержант Иванов. – С нея чистим, дезинфекцираме преди готвенето. Помещението е било работен цех. Менюто довечера е боб яхния. По-вкусен от домашния. Като правен в гърне е. По-бавно ври, но има майсторлък и любов в него. Отначало пренасяхме вода и дърва.”
Цонка Боянина е готвач към социалната кухня в Мизия, но е притеснена.
„За пръв път се случва подобно нещо в нашият град. У дома съм прибрала 15 хора без покрив. Сега тук зареждаме кашони, раздавахме суха храна.”
Наистина – първото впечатление от Мизия е драматично – полупотопена е все още. Река Скът се прибира бавно в коритото си. Кварталите са като малки долини – уличната мрежа е по-висока, къщите са в ниската част.
Оформят се басейни, в които са жилищата. Изпомпването видимо не се усеща – да го забележиш трябват дни. Предстои да се оценят щетите, да се махнат отломките, да се види инфраструктурата.
Но в такива моменти разбираш цената на хората. В единици проблясва склонност към мародерство, в други – благородство, способност за саможертва.
Сред вторите е Стоян Радойски – бивш граничар, инструктор на кучета, работил и в полицията. Осигурил е цистерна с 2 тона вода, топлена на слънцето – за да се къпят бездомните му съграждани. Иначе е страшно – казва той. Собственик е на камион ЗиЛ 157, популярен като „джоган”.
„Къщата ми е нагоре, не е наводнена. Но сърце не ми позволява да остана вкъщи. ЗиЛ-ът отсреща е герой. Вадихме багаж. Ауспухът му – на педя и нещо под водата, бълбука, но върви, страшна машина.
Херпес ми излезе след първото идване на водата. Ей тук срещу Здравната служба водата го понесе, уплаших се, настръхнах. Като отмина водният вал – треперех. Викам край, това ще ни удави всичките. С камиона съм спасил 11 човека – от тях 7 деца, Купих го на разпродажбата от летището на Доброславци. Запазен, навъртял е 2000 км. Занимавах се с дърводобив – взех го да извозвам дърва. Но децата харесаха фургона – не го пипай, да ходим с него на излет. И ги послушах – сега е незаменим. Военните знаят, не съм го спирал по време на бедствието. И вчера на приятели, дето са залети, вадихме мебели, телевизори, каквото можем да спасим. Имам и мотокарче на центъра – и него съм включил да вдига бутилки вода. Помагам колкото мога. ”
Според Стоян такива условия сближават. „Гледам хора, които не си говореха, вече са задружни, все едно че са братя. Такива трябва да бъдем не само в подобно положение… Помощта на военните е незаменима, армията си е армия. Момчетата на каквито и условия да ги подложиш – ето нощта вали, те са си на поста. Кухнята им работи при всякакви условия…”
Сред огледалната вода, прерязала къщите в квартал Лъки, са многоръките октоподи на пожарникарските помпи. Разноцветни същества, изскочили от водата, издули пипала да я хвърлят обратно в реката. Някои са с дебит 20 кубика в минута, а други – с 50. Водата е толкова, че и 1000 помпи да са, файдата е една – казват пожарникарите – първо трябва да се източи в ниската част, а после оттам в реката. Не искат да се представят лично, от всички краища на страната са – София, София област, Велико Търново, Монтана, Русе, Враца, Ловеч…
Оттичането, полека-лека проличава. „Вчера тук всичко беше вода. Нивото пада. Това са милион кубици. Но пак валя. Тук ще стоим докато не оправим положението на хората. Виждате канализацията как ври. Препълнена е и избива отгоре. Няма възможност да поеме водата. Реката я подпира. Като падне нивото й ще се образува засмукване и канализацията ще тръгне. От първите мигове на наводнението, колегите, редом с военните – с лодки извозваха хора от къщите.”
Големият проблем са мъртвите животни. Хора от екарисажа извозват. Но труповете са много, миризмата се усеща. На гнило, на мъртво. Водата е заразена – на хората им се казва да не газят, но пожарникарите не могат да спрат всички.
Според тях районът трябва да го отцепят. Има опасност от хепатит. Предстои да обеззаразяват.
„Тук горе всичко е паднало – къщи, стопански постройки. Дърпаме постоянно, нощно време ремонтираме помпите и пак наново. Докато издържат. Ако не издържи – следващата. Сега колегата от Русе ремонтира помпата. Това е и тест за производителя…”
За собственикът на хранителен магазин и ресторант Пламен Пировски, бедствието е лична катастрофа. Но не изглежда прекършен, излъчва жилавост и дух, енергия в действието. Стои до двор, чиито телени огради като рибарска мрежа задържат товар нарязани дърва, разпилени в безпорядък.
„Добре че мрежата не се е отворила – да отнесе всичките. Вижте какво чудо е. Бях тук. Водата влезе при нас до гърдите. Нататък в офиса – на метър височина. Това са фризери пълни с храни, месо, кайми, минусови камери – всичко е кълбо тор. Ей там имам ресторант – „Галатея”. Подадох документи да спра от действие фирмата. Нито можеш да плащаш заплати, нито осигуровки. Ликвидация. Ужас! Досега някак оцелявахме. Поддържахме по 4-5 работни места. Сега махаме хората от работа, а тук работа няма. Гледам съседите – нагласата е да се изнасят. Ако има пари, иска да отиде в други градове. Къде да прави ремонт тепърва на 65 години? Младите са другаде, ще се изселват натам. ”
Според него набезите от мародери са епизодични. Жандармерията обикаля. Комшии му се оплакват, че вратите са им разбивани с щанга и са влизали хора не да спасяват. Но това е рядкост. Ромите им не са като в Столипиново. „Работливи са и живеят мирно. И с българки се женят, мешат се. Е, във всяко село си има мърша…”
В ресторанта му с лятна градина за 150 човека, всичко е отвлечено. Долният етаж е догоре с вода. Оцелял е горният –там са се нанесли, живеят синът му, жената, дечурлигата и внуците. Възрастните – баща му и майка му са по роднини.
Пламен има и друга къща – наводнена, вторият етаж е оцелял. „Там, както Мария Гигова на греда – 20 м. ходим по стената отгоре, да се качим на етажа. Застраховки сме направили, ама какво ще дадат – Господ знае…”
Мнението му се споделя от мнозина – че в наводнението има човешка грешка. Според него такова количество вода може да дойде само от неконтролирано изпускане на язовири. Скът е прииждала много пъти. Имало е случаи, когато се е налагало в центъра срещу пощата да наредят чували с пясък – но водата не прелива.
„Ама това както в горният квартал Лъката, да ни залее за 30 мин – си спомня Пламен – не е било. Не можахме да се осъзнаем… Разбрахме, скъсала се е дигата някъде при Старата фурна…”
Заместник кметът на община Мизия – Николай Нековски, е на същото мнение.
„Къде беше държавата след като има ясна информация какво предстои. Писмено ни е предупредила, но като очаква такъв голям катаклизъм, природен и човешки – мерките трябваше да са други… Знае се – има паднали стени на водоеми. И до днес държавните органи твърдят, че такива няма. Но аз пуснах наши хора от общината – да заснемат. Може да се види. Казват им рибарници. Не знам как да ги наричам – вода е. И язовирите, и рибарниците са вода. А има изискване – при предстоящо наводнение, да се изпуснат водите на язовирите навреме, да се държат на ниско ниво…”
Подполковник Пламен Горанов, командир на военно формирование от 61 механизирана бригада СВ и ръководител на модула помни първите дни след бедствието. Войсковите екипажи с лодки евакуират 45 души, а с товарните автомобили – още 85 души. „Екипите действат уверено, смело. Обстановката е сложна, поради силното течение придвижването на лодките е трудно. Налагало се е да спасяват хората и с плуване – дълбочината на места е повече от метър и половина. С лодките са помогнали на експертните лица за първоначален оглед и оценка на щетите. Осигурили са достъп на служителите от ЧЕЗ при възстановяването на електрическото захранване в част от районите. Тече и всекидневната работа – транспортират храна и вода, извозват бедстващи от ненаводнените райони и лежащо болни. С останалите институции си оказваме взаимна помощ, гордея се със състава си, с човещината която проявиха, с отзивчивостта им. Всички бяха съпричастни с трагедията тук. Продължаваме работата”, обобщи накратко подполковник Горанов.
Хората му правят проверки ежеседмично на техниката, инструктират се редовно. Бригадата е участвала в много събития в помощ на населението.
В реалната ситуация, всички военнослужещи оправдават очакванията, осигурени са със спасителни жилетки и пояси. Техниката е надеждна – имало е само 2 аварии – спукани лодки по време на евакуацията от железа, които течението донася. Екипажите реагират светкавично – знаели как да се справят.
И все пак подполковникът си пожелава при възможност да имат лодки по-нов образец с извънбордов мотор, за да се движат по-бързо във водата. „Това съобразих, като видях силното течение – казва подполковник Горанов. – Справихме се чрез гребане, но с извънбордов мотор евакуацията ще става по-бързо и по-ефективно.”
Първият ден, когато екипажите си тръгвали към поделенията вечерта, местните хора се притеснили – дали ще се върнат. „Успокоих ги, че сутринта ще сме тук.
Това внесе допълнително спокойствие в гражданите. Чувстват ни като морална опора. Всички от военнослужещите го усетиха. Затова се гордея с тях”, завърши подполковникът с усмивка.
Армията си остава една от най-високо ценените институции, структура, която по най-бързия начин се организира, за да реагира на местността в бедствени ситуации. За местните хора тук униформата е символ на действие.
Координацията с другите институции – 4-5 организации, които са в кризисния щаб е много добра. Сработили се бързо, няма проблеми с комуникация и организация. В лицето на армията – според единодушното мнение тук – хората виждат спасители.
Лъчезар Лозанов
