– Господин бригаден генерал, успяхте ли за краткото време, откакто сте командир на 2-ра бригада, да посетите нейните гарнизони. Какви са впечатленията ви от хората във формированията?
– Да, бил съм в гарнизоните на бригадата. Може да се каже, че съм в течение на процесите във формированията. Динамиката е такава, че няма време за чакане. Задачите са предварително поставени и не търпят отлагане. Това, че се е сменил командирът, разбира се, има значение и то голямо, но изпълнението на задачите не търпи отлагане. Впечатленията ми са прекрасни. Хората са обучени, мотивирани, подготвени са за изпълнение на задачите. Бригадата е добре структурирана, всичко си върви в ход и аз, както се казва, се включвам в движение. Но има кой да ми подготви, да ми представи нещата. Може да се каже, че всичко е нормално.
– Колко дълго беше завръщането ви от 2-ра дивизия във 2-ра бригада?
– През 1985 г. започнах службата си в 49-и мотострелкови полк в Симеоновград, който беше в състава на 2-ра мотострелкова дивизия. А 2-ра дивизия и 8-а Тунджанска пехотна дивизия са предшественици на 2-ра механизирана бригада. Така че за мен това наистина е едно дълго завръщане – след 29 години.
– Какво си спомняте от лейтенантските ви години?
– Първите ми офицерски спомени са все още много ярки. Аз не знаех къде съм разпределен, такива бяха традициите. Никога няма да забравя, че първо ни викнаха в Пловдив, оттам разбрах, че ще служа във 2-ра дивизия, явих се в Стара Загора и след това тръгнах към Симеоновград. Тогава се разказваха легенди, някои от които не много приятни за първоешелонните формирования, между които беше и Симеоновградския полк. Условно между нас му казвахме „Черния полк”. Има една книжка „Черен полк за бели човеци” на Румен Тодоров. Надявам се и аз да съм един от белите човеци. Няма да забравя и динамиката, с която се работеше, и множеството занятия.
– Бихте ли споменали някои от вашите командири, от които сте се учили?
– Много искам да спомена имена, но се страхувам да не пропусна някои. Защото наистина са редица хората, които са оказали малко или много влияние не само върху мен, а върху всички мои колеги. Не е добре, ако някой бъде пропуснат. Но все пак ще спомена първия ми началник на артилерията полковник Иван Гачев. Началник-щаб на полка в Симеоновград, когато започнах службата, беше Димитър Димитров, който стана по-късно генерал и командваше 3-а армия. Изключително голямо влияние върху младите офицери, а и не само върху тях, имаше полковник Румен Анастасов – един ерудиран и позитивен човек. Той ми беше командир на дивизион, когато служех като офицер в Шумен.
Има един офицер, който искам да спомена – казва се Николай Михайлов, и доколкото знам, вече е пенсионер. Много неща съм научил от него. Да не забравя и тези, с които съм работил в последно време – генерал-майор Ангел Златилов, бригаден генерал Ангел Главев, генерал-лейтенант Атанас Самандов, адмирал Валентин Гагашев, генерал-майор Нейко Ненов, полковник Кирил Даскалов.
– Всеки офицер е имал командири и подчинени. Какви качества сте харесвали и какви не в някои от командирите ви и към какво сте се стремели в службата си през годините?
– Винаги съм се стремял да държа крайната цел пред очите си и да знам къде отивам. Предполагам, че така действат и другите хора. Когато имаш цел, пътищата да стигнеш до нея са много. И винаги съм се отнасял с респект към различния подход и различния начин за постигане на целите. В крайна сметка, дали е била поставена задача, близка – за подготовка на войници, или по-дългосрочна за развитие на някой вид въоръжени сили или за личностно развитие, винаги има различни пътища за достигане на целта. Както казах, отнасял съм се с респект към различния подход. И аз съм се стремял да си изработя свой. Общо взето, това, което ме е дразнело, е било незачитането на правото на собствен път, незачитане на правото на собствено мнение, незачитане на правото на самоопределяне на отделни хора и групи от хора. Във въоръжените сили, колкото и да сме еднакви за външния свят, ние сме страшно различни помежду си. Това се определя и от видовете и родовете въоръжени сили.
Всеки си има специфика, всеки си има собствен подход към изпълнението на задачите. Това се обуславя от различния тип въоръжение, от различния тип задачи, които се изпълняват. Затова се стремя в моята работа да зачитам индивидуалния подход и начина на мислене. Същевременно, много ценя работата в екип, защото нашата дейност е такава. И независимо, че търся различния подход към задачите, то работата в екип е нещо, което винаги оценявам и на което държа – колегите с които работя, да притежават чувството към екипна работа. Много държа и на интелигентността, разбира се, подплатена с почтеност.
– Какви основни задачи предстоят на 2-ра бригада до края на годината?
– Съвсем наскоро беше сертифицирана рота „Алтеа” и тя е готова за изпълнението на бойно дежурство. Ако има нужда, ще бъде повикана в Босна и Херцеговина. Другото важно събитие за бригадата е сертифицирането през октомври на 5-ата батальонна бойна група, основа на която е батальонът в Хасково. Това сертифициране беше посочено и от генерал-майор Андрей Боцев като основна задача и за Сухопътните войски. Така че, ние си даваме сметка за важността на събитието, което предстои. И се отнасяме много отговорно към подготовката за сертифициране на 5-ата батальонна бойна група.
– Използвате ли опита на другите батальонни бойни групи?
– Ние имаме опит, тъй като беше сертифицирана една батальонна бойна група от бригадата. Предстоят ни още две. А до момента са сертифицирани и три групи от 61-ва бригада. Да, ние имаме опит, но работим и с 61-ва бригада – това е опит на Сухопътните войски и ние не можем да се лишим от него. И благодаря на колегите, че винаги са отзивчиви.
С командира на 61-ва бригада бригаден генерал Димитър Шивиков работим прекрасно, както и с другите колеги от тази бригада, както и с колегите от Сухопътните войски. Това е натрупан опит, който ние ползваме наготово. Ние също имаме наш и смятам, че ще се справим успешно с тази задача.
Цончо Драгански
