След „Името” – романът, с който Христо Карастоянов спечели награда за нова българска художествена проза „Хеликон” (2012 г.) – книгата му „Една и съща нощ” от месеци е сред търсените заглавия по книжарниците. Тя „вади на светло” последните години на поета Гео Милев, редом с образа на анархиста Георги Шейтанов, оказал силно влияние върху списание „Пламък”. Разказът е за това как общуват двама големи мъже – Гео Милев и Георги Шейтанов. И за барутното време на живота им сред мечтатели и поети, конформисти и ренегати, във време за свободолюбие и предателство, за живеене и смърт…
В „Името” Христо Карастоянов се питаше: „Какво би било, ако…” И се случва тъжна приказка за принцеса без царство, преживяла грохота на ХХ век. В „Една и съща нощ” въпросът е друг: „А защо не?…” – авторът разказва за разтърсваното от атентати и подлост време на 20-те години като за днешен наш ден. А героите си – са ни съвременници, каквито биха могли да бъдат… Защо не? Разговорът ни с писателя дава част от отговорите, и търси опорните точки в документите, по които е създадена голямата фикция на този роман.
Христо Карастоянов: Те не са паметници
Темата за другаруването на Гео Милев и Георги Шейтанов и резултатът от това другаруване – великолепното списание „Пламък” – ме интересува много отдавна, но писането на този роман започна в момента, в който внезапно се замислих върху ето какво… За всички нас портретът на Гео Милев с едното око е нещо като даденост. Знаем какво се е случило край Дойран, знаем за изкуственото око, за кичура, който е скривал чудовищната рана… И изневиделица си помислих: „А боляло ли го е този човек, за Бога?”…
Свързах се с очни лекари, разпитах ги… – е, чудовищно го е боляло! Не е можел да пише повече от половин час наведен – всичко го е боляло. Половината му глава я няма. От окото тече слуз и гной. А той работи, работи, работи…
Зачетох отново и съдебномедицинския акт, съставен след изравянето на гробовете в Илиянци. И се ужасих, защото там черно на бяло пише, че череп № 17, за който веднага е станало ясно, че е на Гео Милев, е пропукан от лявата вежда – чак до тила. И че тази фрактура е получена приживе!… Що за омраза е било това? Да пръснеш с тояга главата на един поет само заради написаното от него?!…
Той е единственият, който не се страхува. Пристигат парламентаристи, членове на не знам коя камара от Австрия. Анкетна комисия да види какво става в тая България. Всички се изпокриват – Гео Милев остава и казва всичко. Обещали му да не съобщят източника си, но пристигат във Виена и дават пресконференция, името се чува. Русев и Вълков – генералите, само това са чакали…
А Георги Шейтанов е отведен в Пирин, за да го съдят. На което отвръща: мен не можете да ме съдите, мен можете само да ме стреляте. Те просто му отрязват главата…
Вижте, спрялото малко преди това „Везни” просто не мяза на списание, няколко странички, чуплива хартия… И внезапно се появява „Пламък” – великолепно дори от съвременна гледна точка. Скъпа работа! Откъде пари? (Гео Милев вече почти е фалирал татко си – Миро Касабов.) Но анархистите ги имат!
(И не само за списанието. Когато трябва да се плаща гаранцията на Гео през януари 1925, Мила Гео Милева тича да събере пари, “…а следобед – казва – дойде Шейтанов и ми донесе 5000 лв…”)
„Пламък” е платформа на анархизма. Анархистко е не защото пропагандира теоретично анархизма. Анархистко е по дух! Невероятната Мила Гео Милева в прочутото си писмо до д-р Кантарев от 1944 г. казва – няма съмнение, че Гео Милев клонеше към анархизма (не към анархо комунизма) под влиянието на Георги Шейтанов. И добавя ето това изречение: „Не ще преувелича, ако Ви призная даже, че мъката ми за Гео щеше да загуби много от горчивината си, ако Г. Ш. беше останал жив.”
Тия двама млади мъже са били и съвсем нормални хора. Например всички съвременници си спомнят за неговото гурманство. Знаменит е споменът му, в който се хваща на бас и в Школата за запасни офицери в Княжево, че ще изяде 70 мекици. Шейтанов не му вярва и Гео му разказва как на плаца ротата школници е строена, фелдфебелът е поръчал мекиците. Бие барабанът и той почва. До 30-тата мекица яде без кисело мляко, оттам мекица – кисело мляко, мекица – кисело мляко, накрая школата викала ура. Командирът му го поздравява, а Гео си съчинява стихотворение: „Аз съм човеко, чудо на веко, кой гювеч млеко изяде наведнъж…” И казва на Шейтанов: те пък вземаха че го уйдурдисаха към „Шуми Марица”. Та ме накараха да напиша и припев: Там дето е… „Марш, марш с генералът наш…” става: „Яж, Яж, повече сутляш, яжте да ядем, та здраво да е…м”…
Бил е и малко егоист. Отиват с Мила Гео Милева в Германия, в болницата – докторът започва да го лекува. Казва й: махни се оттука, иди при сестра си и при Иван Розалов в Швейцария. Пристига там и на момента получава телеграма: веднага се връщай, къде ходиш, как ме оставяш сам. Тя е имала перспектива за кариера в Народния театър. Той се скарва с шефовете му напуска с гръм и трясък, и й казва: и ти с мен. Нормални хора. Трябва да престанем да гледаме на тях като паметници. И най-вече ние да бъдем нормални помежду си…
Проф. Светлозар Игов: Книга – философия на историята ни
В романа Христо Карастоянов разглежда времето, то едновременно е и батак, но и голямо човешко историческо възвисяване – сложен и трагичен възел. Образите си представя в граничната ситуация на смъртта. Актуалността на романа не е в отпратки към времето, а в умението да се видят архетипни образи, архетипни ситуации. Книга, която събира и философия на българската история и блестяща народопсихология.
Емилиян Станев в романа си „Иван Кондарев” засяга не е само септемврийските събития, но и атмосферата на 1925 г. Искал е да включи сцена, при която Иван Кондарев и друг от героите – Владимир Корфонозов се срещат в София с Георги Шейтанов и Гео Милев. Сцената е записана като проект с характеристики, описание на цялото действие, взаимните впечатления на героите един от друг. Запазена е – 10-тина страници. Поради ярко негативната характеристика, която Иван Кондарев дава на Гео Милев, сцената е пропусната в романа като рискова. Но това, което един от големите майстори на българската романистика не е посмял да представи, го виждаме в романа на Христо Карастоянов, решен по блестящ художествен начин.
Днешната българска литература е пълна с преживяни романи. Всеки си разказва живота – проститутки, политици, ченгета, писатели. Уж всичко е документално – факшън литература, която 99 на сто е помия. Някой ходил до Америка носи преживени романи. Друг бил алкохолик – написал как се освободил от алкохолизма, трети – шофьор… Вестникарство в литературата.
Романът на Христо прониква дълбоко в психологията на героите, на времето, в сложните исторически и драматични събития, с които българската историографска наука не се е справила. Щото те са едно от най-големите котила на митологии и перверзни актуализации на събития и личности от историята. Карастоянов се е справил дори с най-смелите си фикционални преображения на героите – полицая Никола Гешев, перверзният убиец. Не е конкретната личност, а образ тип на полицай и отношение към историческите фигури от това време.
Йордан Ефтимов, литературан критик: Страници с ритъм от вътрешни взривове
В тази книга няма почивка. Идеята да бъде написана като дневник съответства на нейния вътрешен ритъм – непрекъснати бликове и взривове и поради тази причина читателят няма да може да си почине, докато не я прочете цялата, постоянно ще бъде бомбардиран и изненадван. Христо Карастоянов пише за литературна ситуация, в която правещите литература са и хората, желаещи да направят нов свят. Искат да го променят, напълно несъгласни с човешкия ред изобщо, не само с някои от съществуващите уредби. Това прави книгата не само литература, а разказ за съдбовни и съдбоносни неща.
