Големият български поет, сценарист, драматург и преводач акад. Валери Петров почина в реанимацията на Военно-медицинска академия. Застанал между небето и земята, един от истински хвърчащите хора на България, избра небесния си дом.
Но където и да бъде, оставил ни е много от себе си, така че да го опазим. Да го опазим вътре в себе си. Няма да говоря за неговите приказки и акварелната музика на думите му. Сега, когато Салман Рушди получи датската награда „Ханс Кристиан Андерсен”, можем да схванем колко близко до това човешко извисяване в разказваческото изкуство беше Валери Петров и колко сходни са те с този начин – да разказваш просто за невъобразимо сложни неща от човешката същина. За литературната виртуозност на Валери Петров няма да кажа повече, защото за това ще се пише навсякъде. За преводите му на Шекспир – също, това е една от опорните културни опорни точки на диалога ни като душевност със света. Валери Петров е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга, номиниран е за Нобелова награда. Киносветът, който ни остави по свои сценарии, са незабравимите ленти – „Точка първа” (1956), „Първи урок” (1960), „Васката” (1965), „Рицар без броня” (1966), „Един снимачен ден” (1969), „С любов и нежност” (1978), „Йо-хо-хо” (1981), „Театър, любов моя” (1994), „Всичко от нула” (1996). С тях проправя пътеката на вечният оптимист, който не се пречупва в очакване на изстраданата победа на доброто. Нека припомним думите му, казани неотдавна: „Надявам се, че ще преодолеем трудностите. Как точно, не мога да кажа. Не съм нито икономист, нито политик, но съм човек на надеждата. Не може да сме свидетели на краха на една нация. Няма да стане тая работа“.
През 2013 г. той бе удостоен с Наградата за европейски гражданин на ЕП – за принос към българската култура и разбирателството между нациите.
Но ще се върна съм духа на свобода, съвест и неустоимото му съизмерване с истината. През ноември 1970 г. в София се провежда Втората национална конференция на Съюза на българските писатели. Солдатите на перото гласуват протестна декларация до Нобеловия комитет в Стокхолм, връчил наградата за литература на Александър Солженицин. На събранието в тържествената зала на СБП на ул.”Ангел Кънчев” 5 щръква гора от ръце. Петима обаче се оказват несъгласни с “правилната линия”. Поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. Благой гласува “против”, останалите – “въздържал се”. Нечувана дързост! “Отцепниците” са заклеймени на партийно събрание и изключени от СБП. Поръчката да изобличи “чудовището Солженицин” се пада на Орлин Орлинов… Тази година Валери Петров получи медала „Иван Вазов“ на същия този Съюз на българските писатели.
Помним и урока, който поетът ни преподаде през ноември 2010 г. На 90 години, отново излезе ребром срещу властта. Каузата – БАН, служителите на институцията, наречени от един финансов министър „синодални старци“, излязоха на протест срещу орязването на бюджета и закриването на някои от институтите. Той беше сред тях с крехкия си силует като стена срещу злото.
Всяко време си има своите нравствени еталони. Където и да бъде Валери отсега нататък, той е вътре в нас. Няма да си отиде.
