– Това е традиционна среща, но има качествена промяна, свързана и със събитията в Украйна, и с тези в Сирия и Ирак, с формирането на нови терористични групировки, със създаването и експанзията на „Ислямска държава”. Това изисква и преразглеждане на средата за сигурност и съответните мерки. Подготовката за срещата върви в няколко посоки. Първо, търси се по-голяма готовност на силите на Алианса, възможност за реакция на всички видове заплахи, което е нов момент, и възможности за бърза реакция, което не винаги съществува. Има много призиви за създаване на такава съвместимост и такива сили за бърза реакция, за незабавен отговор на заплахите за сигурността. Това означава реакция срещу специфични заплахи, а не толкова подготовка за традиционна война с традиционни конвенционални средства.
– Остава ли все повече в миналото традиционната война?
– Не, тя е част от тези заплахи. Особено модерен е терминът хибридна война, който включва по-широк и пъстър спектър от възможни действия, пак извън конвенционалната война, която се води от редовни армии с нормални традиционни средства. Тези традиционни срещи на върха на НАТО позволяват едно такова преразглеждане на средата за сигурност, защото има такива изменения в нея и вероятно ще има и изменения в политически план накъде да се насочат усилията на страните от Алианса.
– А в какъв смисъл наблюдателите определят срещата като ключова?
– Според мен, ключовият момент се изразява в това, че се промениха отношенията с Русия. Доскоро Русия беше разглеждана като партньор, като съперник в някои отношения, но с Русия се партнираше, а може би и още се партнира в разузнавателна информация, по отношение на ставащото в Афганистан, в борбата с тероризма, тя участваше в „Партньорство за мир”. Но събитията около Украйна промениха изобщо отношението към партньорството на Алианса с Москва. И може би това предизвиква нуждата от промяна – някои страни се почувстваха повече заплашени от новите амбиции на Русия, от новото разбиране за ролята й или от новия поглед върху нея. Така че НАТО преразглежда своите действия по-нататък.
– Очаквате ли заплахата от инвазията на „Ислямска държава” да обедини за отговор една международна коалиция?
– Не трябва да се изключва тази възможност. Виждаме че доскоро САЩ и Иран бяха сериозни противници, да не кажем врагове, към Иран имаше санкции, ембарго, имаше и войнствена риторика от двете страни. Но в последно време отношенията се промениха – и за иранската ядрена програма беше постигната идея за компромисно развитие. Бяха отблокирани някои авоари на Иран. Търси се сътрудничество между САЩ, Иран и Ирак за противодействие срещу „Ислямска държава”. В този смисъл, в тази международна коалиция напълно е възможно и сътрудничеството на Русия на някакъв етап, която традиционно е голям играч в този регион и има и възможности, и интереси. Т. е. да не сме крайни и от взаимодействие с нея, изведнъж да я обявим едва ли не за враг, който да бъде изолиран. Смятам, че взаимодействие може да се търси и намери. А в Ирак и Сирия процесът започна да излиза извън контрол, с много жертви сред гражданското население. Вероятно ще се увеличи бежанският поток, така че процесът може да засегне всички нас.
– Каква е промяната в обстановката на Балканите в средата за сигурност?
– Излезе проектът за документ „Визия 2020: България в НАТО и в Европейската отбрана“ . В него виждаме картина, която не е толкова оптимистична, както в предишни документи. Има засилване на заплахите и по-сериозни предупреждения, тонът е по-тревожен. Но сигурно е, че има голяма доза истина в този документ. Близо са и Ирак, и Сирия и това видяхме миналата есен с внезапния поток от бежанци, които създадоха много проблеми в държавата и в отношението към този въпрос. Лошото в проблемите на сигурността е, че някой от тях може да изглежда и малък, но има възможности да се самовъзпроизвежда, ако не се вземат навреме мерки. Пример е пресеченият канал за фалшиви сирийски паспорти за 10 хил. души. Лошото за държавата ни и за нашата система за управление е, че се люшкаме от по-оптимистична до леко стряскаща позиция. А е добре, прегледът на рисковете и на средата за сигурност да става периодично, освен по повод срещите на върха на НАТО. Пък е добре и различните служби да излизат с доклади, подобни на годишния доклад за отбраната и сигурност, които парламентът да приема. Имаме дефицит от точно такива документи, които да информират обществото за решенията на политиците и държавниците в сферата на сигурността. И „да не се изненадваме” в последния момент. Тези дни има доста информация, коментари и бележки по „Визия 2020”, но си мисля, че като оставим настрана въпросите за приемственост и баланс и спора работа ли е или не на служебен кабинет да подготвя подобен документ, но от друга страна е по-добре да го има този документ на масата, добър или лош, нека предизвика дебат и да се прецизира националната ни позиция. А не нещата да се потулват и да излизат обтекаеми документи. Видя се тези дни, че когато има публично обсъждане, има и резултат, който може да бъде коригиран в съответствие с общественото мнение, с мнението на експертите, с позицията на кабинета.
– Как България ще отговори на новите заплахи и рискове за националната сигурност?
– Отговорът на този въпрос зависи от това как сме оценили тези заплахи и рискове като страна членка на НАТО и на ЕС. Сигурността е скъпо нещо, но когато сметнем, че е приоритет и когато има тревожни сигнали, се намират и пари. Засега виждам само конвенционални решения – закупуване на нов изтребител, модернизация на съществуващите фрегати, батальонни групи. А българският отговор на заплахите за националната ни сигурност трябва да е по-коалиционно ориентиран, нещо, което липсва през тези години – с кого ще изграждаме съвместни сили, с кого ще придобиваме заедно въоръжение. Ние някак търсим все национални отговори на общи проблеми на НАТО и на ЕС, а и на геополитиката в района на Балканите. Защото ако има заплаха от Русия, например, едва ли с нашите фрегати ще можем да противодействаме. Въпросът е да се търси коалиционно решение на тези предизвикателства. За мен това е едно от решенията, освен да имаме национални сили. Да се мисли как ще противодействаме на тези хибридни войни, имаме ли специалисти по информационна война, по киберсигурност и новите заплахи. А и как ще реагираме спрямо бежанците. Изтребителите и фрегатите не са достатъчно решение.
– Шанс ли е новата ситуация за българската военна индустрия?
– Засега тези шансове са малки. Правителствата говорят, че ще засилват диалога, беше създаден Индустриален форум. Традиционно е изложението „Хемус”. Но връзката на МО и отбранителната индустрия трябва да е по-тясна. Обикновено модернизацията на армията върви без участието на индустрията. Тя чува за нея, но въпросът е как би могла да участва? Да, България не произвежда изтребители, но може да произвежда много други неща или да извършва ремонти. Ние сме ремонтирали самолети и хеликоптери, което днес звучи малко невероятно, но ако отбранителната ни индустрия се информира по-рано за приоритетите и плановете на МО, ще е по-добре. Много малко от продукцията й се доставя на МО, министерството не е клиент на българската отбранителна индустрия, тя повече работи за външни пазари. Новите проекти, които предлага МО и които изискват пари и увеличаване разходите в бюджета за модернизация, ще получат по-голяма политическа и обществена подкрепа, когато бъде включен българският бизнес – с работни места, с инвестиции. Иска се непрекъсната работа, не годишни срещи на високо равнище. Необходими са устойчивост и стабилност на усилията в областта на отбраната. Това е важно и за съюзниците, и за отбранителната ни индустрия, и за цялото общество – да знае какво и защо се прави от МО. А традиционна слабост на министерството е да не се обясняват политиките му. И така някои от действията му изглеждат неразбираеми за по-широка публика или просто с аргумент-НАТО го иска.
Росица Цонева
