Летял е с националния флаг и Ми-17 десетки пъти. Той е първият авиатор, кацал на жълтите павета. Охранявал е от въздуха американски президент. Участвал е в знакови мисии за търсене и спасяване на бедстващи. Влизал е над пожарите. В биографията му са вписани всички вертолети, които летят в 24-а авиобаза Крумово. “Навъртял” е над 4000 часа. За съдбата, наречена вертолет, и за летенето, за шанса и усилието, разказва полковник Евгени Белкинов.
„Първата ми среща с Ми-24 бе изумителна. МиГ-17 има две оръдия – едно 23-мм и едно 37-мм. И толкова. Идвам тук и с какво се сблъсквам? С 4 управляеми ракети, 128 НУРС-а, 1360 патрона за 12,7-мм подвижна картечница, бомби. Страхотно въоръжение – с веригите, с прицелите. В училището все още не бяха подготвени да преподават такова поколение летателни апарати като Ми-24. Всичко се учеше в полка. Все едно започваш отначало.”
С навлизането на вертолет Ми-24 нещата за вертолетната авиация се променят, твърди полковник Белкинов. Вертолетът участва в серия учения, включително и в мащабните маневри на армиите от Варшавския договор под кодовото название „Щит 82”. Учението се провежда от 14 юни до 30 септември 1982 г. Финалът е на 1 октомври в Бургас, където се провежда парад на участващите войски. “Видя се, че това е уникална машина. В „Щит”-а участвах, а бях на една година лейтенант, с около 150-ина часа.” В това учение вертолетният полк изпълнява стрелби на полигон „Бенковски”, който се намира в Северна България. При това стрелбите са реални. “Отдолу стреляха оръдията с право мерене, отгоре ракетната система „Град”. Нас с вертолетите ни вкараха между траекторията на снарядите. По звена, в четворки. На Атия стоварваха десант от кораби, а ние
поддържахме десанта откъм морето
На полигон “Пчела” поддържахме контраатака на Сухопътни войски с фотострелба. На „Бенковски” осигурявахме един десант от Херсонския полк с Ми-6. Накрая бе парадът на Сарафово. Дъжд, кал, от средата на юли тренировки, тренировки.” От Крумово екипажите прелитат до Толбухин (дн. Добрич), зареждат машините, стрелят и след това се връщат обратно. Така целия август, до учението, което е през септември.
И днес Ми-24 има много предназначения, особено в асиметрични конфликти, обяснява авиаторът. За тях е перфектна. Разбира се, има и по-ново поколение машини и не можем да кажем, че е най-доброто в света. Но тя е най-доброто, което ние притежаваме, и трябва да лети.
Чудото на 20-и век е вертолетът. Той притежава автономност, независимост от инфраструктура, изисква сравнително лесно осигуряване, обобщава полковникът. След прелитането се прави площадка с малко сили и средства, подвозват се гориво и оръжие. И екипажите са готови за действия. Във всичко това той се е убедил за деветте години, през които е летял на Ми-24. Споделя, че още като новобранец е попадал в особени ситуации, когато в звеното е последният и при кацане въздушният поток се смущава. Попадайки в него, машината ти тръгва надолу като пирон… Затова с право пилотът днес казва, че тази машина му е дала самочувствие, увереност, опит. Всичко. И 1000 часа само на Ми-24.
След академията се налага да премине на Ми-2. И сега казва, че е супервертолет. По това време ескадрилите с този вертолет са три. И пак започва от „а” и „б”. Човек не знае като губи какво печели. Макар че нормалната практика е да се започне от Ми-2 и да се върви нагоре. А в неговия случай става обратното. Но пък след това идват Ми-17, Bell-206, AS-532AL Cougar… На Ми-2 полковникът има 130 часа нальот.
Класиката Ми-17
Всичко по програмата за усвояването на Ми-17 преминава лесно и бързо. Има градация – от Ми-24 на Ми-2. Оттам нагоре. Ми-17 е също чудесен вертолет, не скрива симпатиите си към машината пилотът. “С Ми-17 съм изпълнил едни от най-интересните задачи – твърди той. Ми-17 е класика – тук говори рутината, той се е доказал, че може да изпълнява целия спектър от задачи. Първо, много добре познавам машината, второ – екипажите, с които летя, са я усвоили перфектно, трето – статистиката показва, че дава много малко откази – сигурна и надеждна машина. С Ми-17 няма планина в България, на която да не сме кацали, включително и аз. Разбира се, сме се подготвяли. Затова съм сигурен.
Нямал съм моменти с Ми-17, когато съм си казвал: Край! Дотук съм! Не! Може би има и доза късмет… Но помня и днес един случай. Летяхме на минимума с два вертолета. Бях инструктор. На летището – видимост около километър, долна граница – 90-100 м. Идеален минимум – здраво време. Ръководителят на полетите казва: “Кацай веднага!” Кацам аз, гледам линейка спира пред щаба. Скочих и се затичах. Командирът ме посрещна с думите: ” Излиташ оттук, отиваш на Кърджали.” Оказа се, че е прострелян един войник на полигон. Казвам добре, но как в това време, къде ще пробия облаците над Кърджали? Ще видиш там. Ако не можеш, ще се върнеш, беше отговорът му. Казвам си: ”А, тази работа да се върна – няма да стане.” Заредиха машината, подготвихме се. Огледахме горе-долу маршрута, проверихме горивото, качихме лекарите и излетяхме. 2500 м плътно в облаци. Летяхме с майор Марчо Тодоров. Той попита как ще пробиваме облаците. Казвам му, като наближим, ще видим. Беше по обед. През зимата, когато се мръква в 4.00 ч. Пред нас на 20 км е Кърджали, отникъде нищо. В облаците сме. Продължаваме, излязохме над тях. Вторият слой нагоре бе нависоко. Започнаха да падат ниско, снижихме на 1800 над тях. До Кърджали оставаха 15 км. И гледам – един връх стърчи. Ей сега ще видиш! – завъртяхме се покрай него, излязохме веднага отдолу, точно над язовира. Няма къде да се кацне, но успяхме, кацнахме. Момчето бе простреляно от рикошет, завито с шинел, качихме го. Оттам към София.
Друг случай имаше на Пампорово. Зимата, през нощта. Гледахме новините, когато подадоха командата. Случаят беше с прострелян, който е откаран в „Пирогов”. Там установяват, че куршумът е заседнал в гръбначния стълб. Без неврохирург не могат да продължат лечението. А този хирург в момента е на симпозиум в Пампорово. Командирът ме пита: „Ще можеш ли?” Няма проблем.
Качваме се и излитаме. Страхотна нощ!
Всичко свети, GPS-ът работи, ориентирите са у мен. По светло съм кацал. Още на летището направихме схема на кацане. Решихме, че ще слезем в дефилето срещу връх Снежанка, отляво остава военната станция, отпред е лифтът, с ляв завой в по-чистото… И ще кацнем в западен курс. Страшните масиви от бор оставаха вдясно от нас, фарът завъртян надясно така, че непрекъснато масивите се виждат. Кацнахме пред военно-почивната станция. Качихме хирурга. Набрахме височина 2800 м. Прекрасна нощ, България свети отдолу. Хирургът летеше за първи път нощем на вертолет. И каза: „Момче, щом ме викат, да знаеш работата е много дебела.” А аз: „Професоре, щом мен ме вдигнаха, да знаеш, че работата е още по-дебела…” Трудните ситуации ли са върхът за един авиатор, е въпросът. „Не бих казал, че са връх. Просто всички ги помня. Защото е ставало въпрос да спасяваме живот. От нашите действия е зависело дали някой ще оцелее. Може би затова ги помня. И това, че в тези случаи бяха все млади хора. Ние помогнахме и благодарение на нас са живи…”
Автор: Силвия Желева
Фото: Огнян Стефанов
