Можеше и да не го бъде Съединението. Ако младият български владетел княз Александър Бетенберг беше се уплашил от волята на своя братовчед – руския император Александър Трети. Той наследява на трона на Русия своя баща Александър Втори – Царя Освободител, убит от анархистичната група на народоволците през 1881 година. Политиката, която провежда спрямо освободената България, е твърде „силова”. По принцип не е против поправянето на несправедливостта на Берлинския конгрес и обединението на освободените земи на Княжество България и Източна Румелия.
Но държи това да стане само, когато той прецени.
Това предава и неговият канцлер фон Гирс на княз Батенберг при срещата им в Баден-Баден през лятото на 1885 година. Защото руското разузнаване следи внимателно събитията и вижда, че в Областта събитията кипят и приближават към скорошно съединение по революционен път.
На 2 септември, когато току-що са приключили годишните маневри на българската войска, в лагера край Шумен при княз Бетенберг се явяват Димитър Ризов и майор Сава Муткуров от румелийската милиция. Ризов е известен като деен участник в пловдивския БТЦРК на Захарий Стоянов, подготвящ Съединението. Той направо заявява на княза, че революционното дело е стигнало върховата си точка и предстоят величави събития.
Още повече – дръзкият македонец, известен с острото си журналистическо перо, директно хвърля в очите на колебаещия се княз – Ваше Височество, събитията ще станат с вас или без вас. Ако станат с вас – ще запишете завинаги името си в историята на България. Ако са без вас – ще останете на опашката на събитията и ще потънете в забрава. Княз Батенберг „затваря очи” пред заплахата от Санкт-Петербург и отговаря, че поема ангажимента да не разпуска събраните за маневрите войски. Макар и млад, той е опитен войн, преминал Балкана с отряда на генерал Гурко и много добре знае, че едно такова дело ще има нужда от военна защита.
Това е достатъчно за двамата румелийски революционери. Те хукват към Пловдив, за да обявяват бунта. Ден след Съединението княз Батенберг влиза тържествено в Пловдив и поема под скиптъра си довчерашната турска област. Както и отговорността за всички последици от това.
Но Съединението можеше и пак да не го бъде. Ако в нощта на 5 срещу 6 септември четата на Продан Тишков – Чардафон, която вече беше обявила „Българското” в Голямо Конаре, не беше объркала моста на Марица на път към Пловдив. В тъмнината четниците тръгват към охраняван от една полубатарея мост и за малко не става бротоубийство, защото офицерите и войниците зад оръдията още не знаят, че командващият румелийската милиция майор Данаил Николаев отдавна е спечелен за делото и на разсъмване ще обкръжи конака на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич с дружините на милицията.
Съединението можеше и да не го бъде. Ако майор Данаил Николаев не беше баджанак на капитан Коста Паница, тогава главен военен прокурор на Княжеството, но от пролетта на 1885 година беглец в Източна Румелия и един от главните съзаклятници. Още през 1884 година Паница убеждава роднината си, че това положение с Източна Румелия е нетърпимо за народа.
Така на страната на въстанието са спечелени и военните части. Защото майор Николаев знае, че срещу Османската империя трябва да застане и военна сила, а не само революционни чети.
Съединението можеше и да не го бъде. Ако в нощта на 5 срещу 6 септември адютантът на майор Николаев – поручик Въльо Стефов, не беше намерил председателя на БТЦРК Захарий Стоянов. Защото революционният кипеж в Областта не може да остане незабелязан за властите в Истанбул и те пращат нареждане след нареждане да се следят и дори да се арестуват „метежниците”. Колко са ги следили става ясно от снимките, които те са си правили като революционен комитет още през лятото на 1885 година, както и от това, например, че капитан Коста Паница се разхожда из Пловдив в българска военна униформа и единственото му занимание под тепетата е да подготвя революцията. Но в онази нощ на 5 срещу 6 септември преживелият Априлското въстание Захарий предприема конспиративни мерки и не се прибира в квартирата си. Майор Николаев вече е обкръжил конака на Гаврил Кръстевич, но не иска народното дело да изглежда като военен преврат.
И праща поручик Стефов да намери Захарий, Ризов и другите членове на комитета, като през това време най-после пристига и въстаническата чета на Чардофон. Така на разсъмване Съединението вече е напълно народно дело, а Гаврил Кръстевич е арестуван не от военните, а от Захарий Стоянов и от Чардафон.
Съединението можеше и да не го бъде. Ако генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич беше се оказал повече турски чиновник, отколкото българин. Но той, макар и останал в историята като Треперко паша, е сред малцината достойни българи, без които Съединението можеше и да не го бъде. Кръстевич спира всякакви сигнали, стигнали до него, за революционната дейност в Областта. Не праща никакво тревожно известие в Истанбул.
А когато събитията назряват, вечерта на 5 септември заявява твърдо, че забранява всякакво изпращане на телеграми в столицата с искане за турски войски в Областта, за да се укрепи властта на султана срещу бунтовниците. Предложението е на началника на пощенската станция Коста Тодоров, човек – уж българин…На 6 септември Кръстевич заявява на Захарий и на Чардафон – Съединение, нека бъде Съединение. Ако аз губя всичко, то нека народът печели. И аз съм българин.
А самият Коста Тодоров, май единствената „черна душа”, както е наричал Чардафон предателите, на самия 6 септември хуква към пощенската станция да вика турска войска. Преследва го майор Райчо Николов, известен на всички в Пловдив като Дядо Райчо, макар да е едва 45-годишен. Тодоров стреля и убива майора, който става единствената свята жертва на Съединението. Другата е самият Тодоров, линчуван до смърт от народа.
Добромир Пелов
