Чл. кор. проф. дин Иван Илчев Димитров е български историк, ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ от 2007 г., член-кореспондент на БАН от 2012 г.
Гост-професор в Държавния университет на щата Охайо, Калъмбъс и Мерилендския държавен университет (1984-1986), Центъра „Уудроу Уилсън“, Вашингтон (1990-1991), САЩ, Университета на Чиба, Япония (1999-2000).
Член е на Висшата атестационна комисия между 1997 и 2002 г. От 2003 г. е декан на Историческия факултет; от 2003 г. е председател на научния съвет на факултета. През 2007 г. е избран за ректор на СУ „Св. Климент Охридски“.
– Дали има факти около Съединението на България, които са още неизвестни и без изчерпателен отговор?
– Надявам се, че има. Ако кажем че знаем всичко, какво ще правят следващите поколения историци. Със сигурност има. И една от причините е, че не само различните хора, но и в различно време хората се интересуват от различни неща. Това, което е било интересно за изследователите преди 50 години е едно, това което е интересно сега – често е съвсем друго. А след 20 години – трета група въпроси ще бъдат на фокус. В първите години след Съединението класическата историческа наука се интересува от политическите аспекти. Кой е участвал, каква е организацията, колко души са се събирали. Сега пред поколението историци стои друг въпрос – как са се чувствали тези хора, които са били на власт в Източна Румелия и които са били свалени. Дали те приемат с такава радост Съединението?
Колко време е било необходимо, за да влезе Източна Румелия ефективно в икономическата структура на Княжеството, да се включи в неговите комуникации. Хора – големи началници в Пловдив, изведнъж се оказват в позиция да бъдат малки началници след Съединението. Това са друг тип въпроси. Не можем да говорим за факти като за нещо, установено веднъж завинаги.
– Това препрочитане на фактите, на детайлите, означава ли, че всяко ново поколение прави историята такава, каквато на него му е потребна?
– Не каквато му е потребна, а каквито са повелите на времето. Знаете че Пикасо има розов период и син период. Та и периодите при историците често пъти са зависими от палитрата, която времето им предлага. И в тях има често и розови, и сини периоди.
– Такива дати като 6 и 22 септември, Денят на Съединението, на Независимостта стават ли идеали на днешните поколения и те ли създават представата ни за реалната ни история. Защото някой път сякаш всекидневната ни история е по-различна.
– Ако излезете на улицата и попитате младите хора кога е станало Съединението, гарантирам, че 90 на сто не могат да отговорят. И това е оптимистичен процент. Да не говорим пък за независимостта на България. Казвал съм и друг път, че България направи Деня на независимостта на България тогава, когато започнахме преговорите с ЕС, при което се отказваме от немалка част от собствената си самостоятелност. Нещата са разнопосочни във времето и не бива с критериите в момента да съдим за нещата, които са се случили в различно време.
– Историкът обхваща в дълбочината на времето много процеси, които днес на нас ни изглеждат хаос, стресиращи. Всъщност дали нещата са си на мястото?
– Преди години в Народния театър даваха пиеса на Питър Шафър, виден британски драматург. Действието се развиваше в къща, където непрекъснато гаснеше тока. Когато угасваше тока, на сцената с актьорите ставаше абсолютно тъмно, а се осветяваха зрителите. И те само можеха да слушат ругатните на ходещите из тъмното актьори, които непрекъснато се блъскат в мебелите, удрят си краката, ръцете и т.н. Оправяха тока за малко, и сцената бе обляна в светлина. Нашите места ставаха тъмни, актьорите спокойно се движеха и се виждаха.
Съвременниците – те живеят в тази тъмнина. И нямат друг изход, освен да се блъскат непрекъснато в мебелите около тях. Докато за историците е лесно, те виждат светлината и могат да кажат: този е действал правилно, този – не. Имаше един глупав американски футболен играч – там бързо се оглупява щото се блъскат непрекъснато. Веднъж беше заявил, че трудно е да се предсказват нещата, особено когато са в бъдещето.
– Има ли личности от това събитие, Съединението, на които ние днес сме длъжници?
– Много хора са неоценени. По правило в историята остават тези, които след събитията заемат властови позиции. Или пък са изгорели в събитията. Има редови участници, съмишленици на Левски – кротко и неуморно са работели и преди, и след освобождението работят за Съединението. Техните имена ги има в бележките под линия в историческите съчинения. Но остават хора като Захари Стоянов, Стефан Стамболов, които после играят роля в историята на страната. Това е неизбежно. В историята обикновено се помнят имената на неколцина водачи.
– А реалистично ли е, че само един от българските чиновници там, се е опитал да предупреди турците и е играл ролята на предател?
– Не. Даже не се е опитал да ги предупреждава, просто си е бил пиян. Смелостта му идва от пийването. Имал е и личен конфликт, а личните конфликти играят също роля в историята. За мнозинството хората границите, прокарани на Берлинския конгрес, са абсолютно безсмислени. Да направиш митница на Ихтиман или при село Тича, Котленско, е абсурдно. Огромното мнозинство приема Съединението действително с ентусиазъм и с възторг.
– А какво би станало би станало, ако Съединението би било осъществено при Балканската война?
– Това е много хипотетично. Мога да кажа единствено, че ние много, много величаем Съединението. И с основание. Но то има и някои негативни последствия в българската политическа мисъл. Какво се случва в Източна Румелия? Населението е етнически разнородно, вярно е, че българите са мнозинство. Православните също са мнозинство, но има и доста мюсюлмани. За пет години българите заемат водещите позиции в културата, овладяват законодателната власт, оглавяват армията и след това извършват Съединението, като на практика успяват да излъжат Великите сили. Съединението е актът в българската история, за който няма съгласието преди това на нито една велика сила. Българите действат самостоятелно. Успехът е грандиозен, поражда и негативни последици.
В следващите 30 години нашите държавници мислят за повторение на Съединението в Македония. Залага се на образованието, на църквата, подкрепя се въоръжената борба с оръжие и с пари от София, идеята е да се направи автономна област.
При това Великите сили формално са се съгласили с това тази автономна област в удобен момент да се присъедини към България. Само че, както се казва, този филм вече са го гледали и в Сърбия, и в Турция, и в Гърция. Нито за секунда нито една държава не се съгласява с евентуална автономия на Македония. И големите губещи от това са българите. Това позволява и раждането на идеята за отделна македонска нация, това позволява пропагандите на Гърция и Сърбия да се развихрят там.
-Т.е. в историята нещата рядко се повтарят?
– В историята нищо не се повтаря по един и същ начин. Маркс го е казал: нещата, които са били трагедия, при повторението си се превръщат в комедия.
– На днешния политически елит липсва ли този исторически поглед, за да оценява фактите, които идват, събитията, през по-дългосрочна призма?
– Къде виждате политически елит? Това са хора, изтласкани от събитията на повърхността, огромна част от тях са се вкопчили със страшна сила във властта и мислят от избори за избори. Това е трагедия.. Единствено през 30-те години има разнобой, подобен на сегашния.
– Имате ли исторически оптимизъм за това, което става?
– Имам. Няколко са жалоните, на които трябва да се облегнем. Необходимо ни е много по-образовано общество от това, което имаме. Виждаме какви удари бяха нанесени по образованието, по науката. Имам предвид образованието от детската градина нагоре, цялостно. Последствията от тези удари скоро няма да бъдат преодолени. Кои общества и държави, които като нашата нямат големи природни богатства – дръпнаха с ускорение напред през последните 50-60 години? Тези, които заложиха на образованието. От начало до край. Общества като Сингапур, Южна Корея, да не споменавам всичките. Второто изискване е, че трябва да живеем по правилата. Да престанем да се правим на хитреци и да спазваме правилата и тогава, когато няма да ни бъдат изгодни.
И третото го казвам на фона на този непонятен за мен, неразбираем евроскептицизъм. Никой от евроскептиците не дава отговор какво ще правим като отделна държава в условията на китайска или руска експанзия. Европа е съставена от множество малки държави – тя няма шанс, освен да бъде едно обединено цяло. Друг е въпросът, че кривици в Европа има. Трябва да се борим с другите европейски народи да ги изправим, защото сме много силни в разрушението, а много слаби в изграждането.
– Казахте за образованието. Но нашите образовани хора, като че ли изтичат по пътя за Европа и ги обират като каймак други нации.
– Тук не им създават условия, при които могат да се чувстват полезни. За образования човек това често е по-важно от другото – да има много пари. Той трябва да чувства удовлетворение от това, което върши. И да вижда, че другите хора го оценяват. В Софийския университет, поне 15-20 % от преподавателите са преподавали с години в западни университети. При много по-добри условия и са се върнали тук.
– Смята се, че Съединението е момент, показал една от най-добрите страни на българина. Обединил се е, въпреки тия разпри, които носи постоянно в себе си, действал е единно, организирано… Смятате ли, че има шанс да се повтори в едно време, в което ние се дърпаме постоянно в общия казан?
– Два момента са такива – Съединението и Балканската война. Съединението идва в период на прогрес за българското общество. Вас са ви учили в училище, че Възраждането започва с Паисий Хилендарски и завършва с Освобождението. На практика Възраждането завършва с жестокия удар през 1918 година, който понасяме от Първата световна война. Съединението и Балканската война се вписват в този подем, в който хората си вярват. Преди години имах спор с виден британски специалист по икономическа история на Балканите – Майкъл Пайларет.
В книгата си казваше, че балканските държави след освобождението си се развиват по-бавно, отколкото в рамките на Османската империя. Като се опираше на статистиката. Казах му – хората не се интересуват само от статистиката, а от атмосферата около тях, от вярата в бъдещето, от това, каква съдба очаква техните деца.
От гледна точка на Освобождението, това са години на големи очаквания. Хората смятат, че България се развива и ще се развива добре. Преди години британски икономист, Нобелов лауреат по икономика, доказа, че когато обществото има позитивни очаквания, то се развива добре. И обратното.
Не може да очакваме, когато в момента медиите бълват гнусотии и непрекъснато убеждават, че българският народ е от идиоти, няма как този народ да си повярва, че е народ от гении. Трябва да има атмосфера на обективна реалност. Тръгнете из България и вижте на колко места се строи. Може би не толкова, колкото ни се иска, но хора работят, пътища се оправят. Сравнете преди 15 години какви бяха пътищата ни, какви са сега. Надеждата ми е в тези хора, които работят за България.
Лъчезар Лоазанов
