Човешкият живот е безценен! За него не се жалят нито сили, нито ресурси, още по-малко – финансови средства. Това най-добре знаят воините от Българската армия, които винаги са първи при всякакви бедствия и аварии.
Ранен не се оставя на бойното поле! Каквото и да струва това. Стар и проверен в хиляди битки военен принцип. Който нашата армия прилага сега при многобройните си спасителни действия в помощ на бедстващи от наводненията хора. Вертолетите излитат и веднага са на мястото на трагедията. За да извадят от водния ад хора, които само след миг могат да бъдат погълнати безвъзвратно от стихията. Воините застават с техниката си и дори с телата си срещу вълните, за да защитят населението. След това се включват във възстановителните работи. И дори хранят хората от преживялата потопа Мизия, останали буквално без залък хляб.
Така беше и в Аспарухово. И в други райони на страната, връхлетяни от водната стихия през това прокълнато за нас лято. Така беше преди време и в хасковското село Бисер. Така беше и когато край столицата, на Витоша, денонощия горя Бистришкото бранище. Тогава пилотите от Крумово, начело с командирите си бригаден генерал Златко Златев и полковник Евгени Белкинов, не знаеха ден и нощ и водените от тях в небето машини изсипаха тонове вода, за да погасят пожара. Тогава, както почти винаги у нас, все възникваха спорове – кой виновен, кой невинен, кой крив, кой прав. Кой организирал, кой не си свършил работата.
Стигна се до парадоксалните прения за доброволците – кой оборудван, кой неподготвен, та дори – кой със гащи, кой без. А през цялото това време вертолетите на бригаден генерал Златев и на полковник Белкинов мълчаливо и прецизно летяха и угасиха пожара. Без да питат за отплата и за благодарности.
Тогава нашият вестник им даде простичката оценка – Българийо, за тебе те летяха. Другите май не ги забелязаха особено. И сякаш ги приемеха повече като атракция. Защото военните не шумяха около себе си и, без да вдигат празен шум, сломиха огнената стихия.
Но спасителните дейности не са само воинско себеотрицание, изпълнение на тежки задачи в мирно време. Третата мисия на армията струва пари. Но нито веднъж военните не попитаха – кой ще ни плати полетите, техниката, безсънните денонощия, усилията сред стихиите. Просто изпълняват заповедите – да спасят хората. Изпълняват ги не само по силата на закона и устава, а със сърцата си. Така армията стана най-бързият, най-надеждният и най-коректният спасител при бедствия. И за нея, дори да се намерят зложелатели, не могат да открият лоша дума.
След стихията от миналата седмица, заляла Бургаско пак пламнаха огнища на прения, ескалиращи до разправии. Намериха се хора, които твърдяха, че пожарникарите не са направили всичко възможно, за да спасят хората на пътя Бургас-Созопол. Началникът на огнеборците пък изтъкна редица обстоятелства, прозвучали и като оправдание – че било два часът през нощта, непрогледно, че прииждала водна стена, носеща дървета и дънери. Атакуваха го, че екипите му не били достатъчни. Така може да се стигне и до въпроса за някогашната могъща Гражданска защита, станала днес сякаш невидима.
Защо днес не виждаме никъде при бедствията, които май са ни „залюбили”, оранжевите спасителни машини? И пожарникарите се оправдават с остаряла техника. Защо някогашните стройни формирования на Гражданска защита май се изгубиха, след като бяха ликвидирани като самостоятелна структура и бяха тотално подчинени на пожарната? За да не ни обвинят в нездрав носталгизъм, няма да се връщаме към времената, когато Гражданска защита беше военно формирование.
Това са минали времена. Сега иде реч за цената на спасението. Когато се обърне колата – пътища много, казва народът. Когато отмине стихията, причини пак много – изсечените гори, язовирите, безхаберието.
И рукват просби – за помощи, за обезщетения, за материали, за фургони. А през това време армията, без да пита колко ще й струва, след като е спасила хората от водния ад, започва да разчиства, да изгражда, буквално да спасява от глад. пострадалите.
Народът ни, преминал през много изпитания, сякаш не забелязва с особено остро око тази безценна помощ. Защото комай е свикнал във всякакви трудни мигове на помощ да му се притича войската.
Така си е открай време. На така наречения мирен фронт. От земетресението в Свищов през 1977 г., от други стихийни бедствия, та до прибирането на реколтата.
И днес армията ни, обновена, редуцирана, реформирана, изпълнява този свой дълг. Без да пита за отплата. Защото знае, че спасението няма цена!
Добромир Пелов
