Веселин Методиев е доцент в департамент „История” на Нов български университет. Член е на настоятелството на Университета. Методиев беше народен представител в 37, 38, 40 и 41 НС. Веселин Методиев беше министър на образованието и вицепремиер в кабинета на ОДС от май 1997 до декември 1999 г.
-Щяха ли да премълчат „вироглавството” на България Великите сили, ако само ние бяхме нарушила Берлинския договор, г-н Методиев?
– С една дума – не. Международният ред на ХІХ век е устойчив до днес. Подвластни сме на принципи и правила, изграждани след Виенския конгрес през 1815 г. Съотношението големи – малки държави, решенията на големите, съобразяването с тях на малките, конфликти между големите, от които малките могат да пострадат, са все политически и дипломатически стереотипи, които Европа се опитва да „лекува”. ЕС прави опити да елиминира или минимализира този ефект, но продължаваме да сме свидетели на тези зависимости. Няма по ярко доказателство от гигантския сблъсък в момента между Русия и евроатлантическия свят. Става дума за една велика сила, която се опитва да запази статута си, друг е въпросът ще успее ли.
– Какви са последиците, произтекли от факта, че признаването на независимостта е плод на европейската дипломация?
– На картата на Европа се появява голяма балканска държава, която печели име на цивилизован фактор, защото военната победа винаги се е ценяла, в онова време особено много, но дипломатическата победа се е ценяла двойно. На военна победа един храбър народ винаги е способен. Докато такъв тип дипломатически победи, каквато е българското поведение и успех през 1908 г. се ценят особено високо, защото не са по силите на много държави. Държа да го кажа, въпреки че на читателите това може да е известно, но трябва да се повтаря – през 1908 г. България става фактор до степен да се приближи по статут до велика балканска сила. На Балканите е било спорно дали след Османската империя ще има друга велика сила. Естествено Великите сили не са искали да имат конкуренция, но етническият ресурс на най-големия етнос на територията на полуострова, военният ресурс след победата в Сръбско-българската война, и вече дипломатическият – от тази голяма победа, стават сбор от характеристики за сила, която ще влияе в европейските работи.
– Сладка ли е обаче подарената независимост, г-н Методиев? В историята през последните 150 години все нещо ни се „подарява”, все някак отвън ни идва като бонус, а после ни излиза скъпо…
– Познавам този национален комплекс за подаръка. Мислил съм, чел съм, правил съм опити да анализирам вярно ли е, не е ли. Мисля, че сме отишли в крайност по темата „подарък”. Защото – може ли една малка държава да бъде фактор до степен сама да си отвоюва всичко? В Европа такива държави извън Великобритания, Франция и Германия няма. Холандия, или Белгия, или Италия дори, да са били такива велики национални общности, които чрез мощни свои действия са изградили своите идентичност, позиция и място? Не, разбира се. Всички останали, а те са десетки, държави са като България. Големият въпрос е до каква степен каузата, с която е заредена националната общност има енергия, за да я изтласка на такива позиции. Българската национална общност в началото на ХХ век има колосално количество енергия – несравнимо с днешното например. Затова гледаме с романтични очи към онова време, затова за нас историците това е любимо време и българското общество все повече цени тази дата, която незаслужено беше съвсем забравена.
– Дали през 1908 г. окончателно е бил „свален духовният фес от лицето и главите на всички българи”, както твърди проф. Андрей Пантев?
– Професор Пантев има находчиви метафори и тази със сигурност е една от тях. Духовното премахване на азиатското мислене е дело на българското Възраждане, ако говорим за всички българи. Някои българи обаче и днес са с духовни фесове, затова ми е трудно да кажа, че процесът е приключил. Тази зависимост от една азиатска култура и мислене е валидна и днес. Що се отнася до освобождението от това мислене, то тръгването към проевропейското, разбирано като парламентаризма, демокрацията, човешките права, по онова време – ХVІІІ-ХІХ век българското общество върви в крак със случващото се. Разбира се в неговия елит. Далеч съм от мисълта, че през ХІХ век българското общество като цяло е махнало тази духовна зависимост, но има фигури, които са част от европейската цивилизационна общност – тази, на която днес всички смятаме, че сме наследници.
– И все пак защо, като че в решителни моменти, не ни достига капката самостоятелност и не правим решителната стъпка сами, дори когато избираме зависимостите си?
– Много тежък въпрос за куража, за тази нерешителност, затова, че не можем да сме силни на дълги разстояния, а силата ни е в късата дистанция. Първият човек, който ми е отворил очите по този въпрос е проф. Петър Мутафчиев. С голяма горчивина пише за тези неща в „Книга за българите” и в други свои трудове. Склонен съм да мисля, че когато си част от една християнска общност, а сам по себе си си суеверенен християнин, неизбежно се появяват деформации на общностно равнище. Проф. Мутафчиев развива това подробно, няма да го разказвам. Това е едно от обясненията. Другото е липсата на воля, която да произлиза от успешно постигнати цели. Това е дефект, който има и днес в българското общество. Струва ми се, че е проблем и на българската образователна система – децата не са научени да си поставят правилно цели. Ето защо ние имаме едно характерно, познато на всички ни, вайкане: „Олеле какво стана?!” И затова обикновено някой друг ни е виновен. Ние просто лошо сме си поставили целта и затова не я постигаме, но не се замисляме, че целеполагането е сбъркано. Убягва ни критичният поглед към собственото ни поведението. Неуспешно полагаме целите си, но не е така през 1908 г. Независимостта е успешно поставена цел, брилянтно постигната и е пример как трябва да се прави, с всичките малки стъпки – от пилафа, през посещението на Фердинанд, през предварителната подготовка, разговорите с политиците. Типично процедурно правилно поведение, защото процедурата държи тези отношения в ред.
– Различно е отношението на Русия към този акт – докато през 1885 г. не е посрещнала възторжено Съединението, то акламира Независимостта, подкрепя ни. На какво се дължи това?
– Русия има частен проблем с император Александър ІІІ, който в историографита по-малко изтъкваме. Когато се казва Русия на ХІХ век, случаят с този император е изключение. Едно е Александър І, който ще направи Виенския конгрес, друго е реформаторът Александър ІІ, различен е наследникът на Александър ІІІ – Николай. Александър ІІІ е одиозна фигура, опасна – той тръгва преднамерено към българските работи още през 1881 г., затова реакцията му към Съединението не можем да приемем като руска политика. Руската политика е политика на интереси, и през 1908 г. интересът диктува „да сме добре и с българите”, защото те стават фактор. Не, че руснаците са ни обичали, това е плод на друг вид пропаганда. Просто Русия е велика сила и се е стремяла да осъществи своя интерес.
– Въпреки последвалите обявяването на независимостта две национални катастрофи, държавата преживява стопански, политически и културен подем. Паралел с настоящето ще направите ли?
– Зависи какво искаме да сравняваме. Ако става дума за националната енергия, тя е в полза на ХХ век. Ако сравняваме с личностните възможности на един български гражданин, то е в полза на днешния ден, защото българските поданици през 1908 г. не са има шансовете на днешния българин.
– Но пък са имали национален идеал, къде ни се губи днес тази висока енергия?
– И по тази тема интелигентската част от българското общество е притеснена в момента, обаче съм склонен да бъда оптимист. Притеснението произлиза от желанието да намерим историческо сравнение „едно към едно”. Взимам повод от едно събитие, часове преди друго, с което ще се опитам да направя паралел – въпреки, че в рамките на отпечатването на вестника може би ще има разминаване. Шотландците искат да се отделят от Великобритания. Като се замисли човек – с кой акъл го правят? Банките им казаха, че ще напуснат Глазгоу, ще отидат в Лондон. Казаха на търговците – ще подписвате нов договор. Обричат се на тежка изолация, ще живеят два пъти по-зле. Какво като ще са горди? Човек с гордост не живее… В съвременния свят, когато поставяш цел и имаш идеал, трябва да се съобразяваш с гигантската промяна в Европа след Втората световна война. Хората, които поведоха тази съсипана от война Европа – в западната й част, в източната знаем, че се случи друго, си казаха „Ние никога не трябва да допуснем такава разруха!”. Тези хора превръщат в базова ценност качеството и стандарта на живот. Преди това основната ценност е националният идеал. Когато си разменил тези неща, си се справил с причината за нещастие, защото националният идеал води до сблъсъци, които бързо може да ескалират във война. Докато стремежът при повишаване на качеството на живот отстранява фактически войната.
До 2020 г. има 83 млрд. евро в Брюксел по програмата, свързана с образование, наука, култура. Тези пари по скромното ми мнение ще се дадат, за да може да се намали процентът на евроскептиците. През огромно количество пари, чрез повишаване на качеството на живот на интелигенцията в Европа, ще се намали притискането от националистически страсти. Това нашето поколение го живя – разпалването на конфликт, война, разпадът на Югославия. Говорим сега за Шотландия, но има референдум и в Испания. Белгия едва се спаси, 12 месеца стоя без правителство – т.е. в Европа се носят тези нагласи. Когато сравняваме трябва да знаем кое е първостепенно. В нашия свят, не казвам, че това е добро, материалното стана много ценно. Дори ще бъда откровен, мисля, че това е лошо. Защото се зазяпахме в някакви стоки и дрехи, можеш ли да носиш едновременно шест чифта дънки, казано в скоби?
– Извън скобата няма магазин „втора употреба” нито за национален идеал, нито за духовно величие, нито за национален просперитет…
– Ще обърна това в друга посока, хората в началото на ХХ век са били по-добри от нас. За да имаш идеал, за да си честен, порядъчен, приличен човек, трябва да носиш добрина в себе си, а лошотията днес е повече… Това е базов проблем, според мен, а не толкова политическите въпроси. Когато хората са склонни да бъдат добри към другите, ще се замислят за цялата общност – в другият случай общността им пречи. Ние сме християнска цивилизация и ако тези ценности са се отдалечили съвсем от нас и внимаваме за тях само, когато мислим какво да ядем, за да отслабнем по време на пости, значи трагедията ни е много голяма…
Веселка Божилова
