Първата световна война никой не я иска. Нито народът, нито писателите. Въпреки това и в тази война българският войник се бие като лъв и записва в историята ненадминати победи – както при Дойран. И си спечелва завинаги прозвището българският лъв. И в днешно време, когато военни историци от Европа събират на научни форуми за Българската армия говорят като за „Българския лъв”. Само ние нещо не смеем да изправим съзнанието си в цял ръст и да започнем да говорим с историческите факти. Смятаме, че това са големи приказки. Криворазбраният практицизъм така ни е притиснал „към въжетата”, че гледаме на живота като на противник. А по-мъдро от живота няма, защото това е животът на народа. Старите писатели са го разбирали. За днешните не съм много сигурен.
„Българският писател е бил осенен от идеите на възрожденските титани – Ботев, Вазов, Каравелов, от трудолюбието и любознателността на обикновените хора”. Така пише в двутомната история на Съюза на българските писатели, издадена по повод 100-годишния му юбилей през 2013 г. Българските писатели, начело с Иван Вазов,
призовават световната обществена съвест
в защита на онеправдания български народ след Първата световна война. Като председател на съюза писателят Т. Г. Влайков два пъти се застъпва пред директора на полицията за спасяването на Гео Милев и Христо Ясенов. Протестен акт е издаден и в защита на българските евреи, както и против закона, който ограничава свободата на словото и печата.
След Балканската и Междусъюзническата война българският народ е дълбоко покрусен, защото интересите на България са проиграни. Загинали са много български мъже в силата си, изчерпани са натрупаните материални ресурси, изчерпани са и идеалите. Трябва да се подирят пътища за постигане на нови идеали. В това време руският писател Леонид Андреев печата в руските вестници две отворени писма до българския народ, в които го обвинява в измяна на славянството, наричайки България Юда в семейството на южните славяни.
На грозните нападки отговаря Иван Вазов в писмо, отпечатано в тогавашната руска преса. В него народният поет пише: „Преди да сме видели любовта Ви, ние виждаме днес омразата Ви. Преди да сте били някога наш приятел, Вие днес излизате като съдия и хулител на българския народ и с бич в ръка, в преддверието на славянския храм, искате да бъдете олицетворение на висшата правда. Вие се считате за един от избраните и отредените да пазят светините на този славянски храм.
Не нас, а Вас би трябвало да накаже бичът на правдата и благородното негодувание, защото Вие именно, опиянени от злоба, невиждате истината. С Вас заедно заслужават бичуването и онези, за които се застъпвате тъй горещо, защото те именно неотдавна търгуваха в славянския храм и след като сториха толкова грехове спроти братята си, отиват да просят от тях в същия храм”.
По-нататък народният поет казва: „Та кой сте Вие и какво Ви дава право да сипете хули и клевети върху един народ, когото не познавате и когото никога не сте искали да знаете, за когото съдите по думите на неговите най-големи клеветници и зложелатели – по думите на неговите братя – изменници. Къде бяхте Вие, който се срамувате от нас и пророкувате духовната ни гибел – къде бяхте неотдавна, когато се извършваха толкова много и толкова жестоки славянски неправди? Къде бяхте да се възмутите, когато
разкъсваха на части българското отечество
и злорадстваха братята сърби, съюзени с гърци и румъни, Вие, който казвате гордо за себе си, че не сте политик и дипломат, а сте писател, за когото най-високо стоят интересите на справедливостта? Къде бяхте да се възмутите, когато сърбите унищожаваха българската народност в Македония с най-варварски средства, Вие, който казвате, че за Вас няма друг авторитет, освен негласното чувство на негодувание и скръб?”.
В края на писмото патриархът на българската литература пише: „Уверен съм, че след време Вие ще съгледате собствените си престъпни заблуждения и ще се червите за клеветническите си думи”.
Такива работи стават в навечерието на следващата още по-голяма война в Европа, която отново завършва с покруса за народа ни и той отново търси утеха и упование при народния поет.
През октомври 1914 г. Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През следващата 1915 г. съюзът прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. През 1938 г. писателят Христо Ц. Борина пише за това време:
„Само няколко души бяха оставени в редакцията на тези две военни издания – Кирил Христов, Йордан Йовков, Добри Немиров и Димитър Подвързачов. Назначаването на писатели за военни кореспонденти и редактори на казаните издания бе пак заслуга на Съюза, който нарочно беше се застъпил за това пред военния министър и пред главнокомандващия генерал Никола Жеков. Назначени бяха към щабовете: на I армия и I Софийска дивизия Ненчо Илиев, на II Тракийска дивизия Христо Чолчев, на III Балканска дивизия Стоян Дринов, на IV Преславска дивизия Никола Атанасов, на V Дунавска дивизия Христо Борина, на VII Рилска дивизия Райчо Райчев, на IX Плевенска дивизия Николай Райнов…
…Тези кореспонденти, заедно с художниците към същите военни части,
извършиха много полезна работа
Те придружаваха войските ни по всички краища на Балканския полуостров – от Бяло море до р. Серет и от Черно море до Адриатическо – и оставиха ценни описания на геройските подвизи на въоръжения ни народ. Един ден тези описания и дневниците на същите кореспонденти ще бъдат незаменим извор за най-новата българска история и за бъдещи художествени творения”.
Гео Милев воюва при Дойран и губи окото си, на Южния фронт загива и Димчо Дебелянов. След войната британските поети научават, че на този фронт е воювал и загинал български поет. Те разбират и това, че е голям поет. Срещу него се е сражавал и също загива единственият син на английския писател Ръдиард Киплинг. Тези неща се помнят и се разказват и днес – и там, и тук.
Михаил Григоров
