Любомир Кючуков е директор на Института за икономика и международни отношения. Завършил е Московския институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета Джорджтаун във Вашингтон. През 80-те години работи във Външно министерство. Бил е посланик във Великобритания и заместник министър на МВнР. Владее английски, руски, румънски, френски и италиански език.
– Г-н Кючуков, кои са съществените подробности около референдума за независимост в Шотландия?
– Шотландският вот би трябвало да се анализира на няколко нива. Първото е ефектът му за самата Шотландия, второ – върху Обединеното кралство, трето – за Европа и четвърто – как това се вписва в някои по-общи глобални процеси. За самата Шотландия би могло да се каже, че самият акт на провеждане на референдума се оказа не по-малко значим, отколкото неговите резултати. Провеждането на референдума открои няколко тенденции. Той беше цивилизован, толерантен и ангажиран, но издълба сериозна разделителна линия в шотландското общество, дори завърши с откъслечни сблъсъци след провеждането му. И това дълбоко разделение едва ли ще се изживее бързо. Тематично дискусията беше съдържателна, не просто между „да” и „не”, а в нея се откроиха две основни теми: финансово-икономическите последствия на отделянето и социалните аспекти през призмата на здравеопазването. Т. е. шотландското общество подходи доста прагматично. Бяха обсъждани и въпроси с важно значение и за Шотландия, но и за Обединеното кралство, като се започне от доколко една независима Шотландия ще може да бъде икономически състоятелна. Основният въпрос е до каква степен Шотландия ще може да се ползва от нефта, добиван в Северно море, ползвайки се от вече направените от Великобритания инвестиции и превръщайки се в една нова Норвегия. Не по-маловажен беше въпросът за ЕС – Шотландия разчиташе при евентуална независимост да запази членството си. Това нямаше да бъде никак лесно дори процедурно, защото за това трябваше да се произнесат всички държави, включително „остатъчното” Обединено кралство и Испания, която има същия проблем с Каталуния. Сблъскваме се с парадокс. Шотландците ще трябва да гласуват след 2 г. на нов референдум за оставането на Обединеното кралство в ЕС. И тогава може да се окаже, че шотландският вот ще натежи в полза на оставането в Съюза. Т.е., като остава в Обединеното кралство, Шотландия може да остави и Лондон в ЕС.
– Което е добра перспектива за Европейския съюз…
– И за Великобритания. Не на последно място във връзка с референдума стоеше и въпросът за членството на Шотландия в НАТО и проблемите на сигурността. Това е твърде важно, доколкото ядрените сили на Великобритания и тяхната инфраструктура, включително ядрените подводници „Трайдънт“ са разположени на територията на Шотландия. И ако Шотландия се беше отделила, това щеше да бъде сериозен проблем в рамките на самата държава, обявила намерение да се откаже от притежаването на ядрено оръжие, и по отношение на НАТО. Биха възникнали и други важни въпроси, като това дали шотландците биха могли да продължат да използват британския паунд, да търсят присъединяване към еврозоната или да създадат собствена валута. Стоеше и въпросът за държавния глава. Референдумът имаше пряко отношение и към вътрешнополитическия живот, както и трудно предвидимо отражение върху цялостния живот на Обединеното кралство. Но в крайна сметка Британия остана Велика, а кралството – Обединено.
– Превърна ли се дебатът около вота в оздравителен процес за Великобритания?
– Не бих разглеждал резултата през тази призма, защото референдумът задълбочи някои разделителни линии в шотландското общество. Шотландия за момента се превърна в галено дете на Великобритания. В дискусията по референдума тя получи много обещания от всички страни, от всички политически формации, от всички институции на Обединеното кралство. Лондон се ангажира с много допълнителни отстъпки в посока автономия. Основно, за даване на повече правомощия на шотландските институции и на шотландския парламент и разпростирането им в нови сфери. Това е съществена стъпка в т.нар. процес на деволюция, който означава даване на пълномощия на съставните части на Обединеното кралство – Шотландия, Уелс и Северна Ирландия. Този процес започна преди 20-тина години и направи най-съществената стъпка със създаването на шотландски парламент през 1998 г., но деволюцията продължава. Сега стои въпросът как тези обещания ще бъдат изпълнени, защото докато основните три британски партии бяха обединени срещу референдума и агитираха срещу него, сега вече между тях се появяват различия как, кога и доколко ще бъдат изпълнени обещанията. Новите пълномощия за Шотландия предизвикват напрежение в Уелс и в Северна Ирландия, които не виждат защо тези пълномощия да остават само за Шотландия. За пръв път се заговори и за деволюиране на недеволюиралата Англия – единствентата, която не беше създала собствени автономни органи за управление, парламент и правителство.
– Как отекна референдумът в Европа, засилва или потушава някои сепаратистки мечти?
– Той се вписва в общата тенденция, която бих нарекъл бунт на богатите, независимо, че Шотландия не е най-богатата част от Великобритания, но разчита на нефта от Северно море. Това е нежеланието на по-богатите региони в някои държави да плащат цената на кризата, да подпомагат по-бедните области. На първо място това е Каталуния, която насрочи свой референдум за независимост на 9 ноември, но за разлика от британското правителство, испанското предварително обяви този референдум за нелегитимен. Това засяга и Фландрия в Белгия, т.нар. Падания, или Северна Италия, дори започна да се споменава и Бавария в Германия. Чу се глас отвъд океана за богатия на нефт щат Тексас в САЩ. Но в Бавария и Тексас тези настроения са епизодични. Същественият факт е, че това са обективни процеси и те не са изолирани.
– В този смисъл, това застрашава ли реално единството, а и сигурността на обединена Европа?
– Ако отидем на следващо ниво на анализ, това е елемент от кризата на националната държава, когато нейният защитен чадър, гарантиращ икономическата, политическата и социалната сигурност на индивида, бе пробит и хората се почувстваха уязвими. В резултат те започнаха да търсят сигурността на по-ниските нива, в единството на религия, етнос, групи. Това подхрани сепаратизма в Европа, доведе до силни ксенофобски и националистически настроения, които обхванаха редица западни страни. Породи и нови национализми и събуди и позабравени реваншизми. Най-същественото – появи се проблем с желанието да се живее заедно в рамките на националните държави. А в Украйна се поставя въпрос дори за възможността да се живее заедно. Основният губещ от тези тенденции в ЕС е принципът на солидарността. Тя започва да губи тежестта, която имаше като основополагащ принцип в Европа. Това е предизвикателство пред новата Европейска комисия и европейските институции.
– След популизма и национализма, който изстреля партии като тази на Марин льо Пен във Франция, сепаратизмът задава нови въпроси за сигурността в държавите на обединена Европа. Какъв е отговорът, според вас?
– Докато във федералните държави като Великобритания, Испания и Белгия, отговорът беше сепаратизмът, в по-хомогенните, еднонационални страни, като Франция и Холандия на преден план излязоха ксенофобия и крайно десни политически формации. Това е един и същ процес, само че единият отговор е идеологически, а другият е етнически. Тези отговори обаче не водят до решаване на проблемите, защото те са по-дълбоки и тяхното решение не зависи от големината на държавата или от нейната вътрешна хомогенност. Те поставят въпроса за преформулирането на ролята на националната държава в глобалния свят и способността й да се справя с проблеми на сигурността и асиметричността на заплахите, със съхраняването на социалната стабилност, доколкото социалните проблеми също се глобализират, а няма национален бюджет или социална система, която може да реши проблемите на глада по света. Основното предизвикателство пред човечеството днес е да не се опитва инерционно да атакува новите проблеми със стари инструменти, а да създаде нова институционална и правна рамка, адекватна на глобалния свят.
– Поставя ли този сепаратистки дух въпроси и пред България?
Развитието у нас си има своя специфика. Независимо, че на политическия терен се наблюдава засилено националистическо говорене, в България няма антагонистично противостояние между етническите и религиозни общности. Което едва ли би следвало да носи поводи за особен оптимизъм, защото кризата в страната доведе до разпад на социалната тъкан на обществото. Иначе казано процесите на социална фрагментация слязоха едно ниво по-дълбоко и стигна на ниво личност, а не група.
Време е човечеството да започне да мисли глобално за глобалния свят. В момента процесите се развиват толкова компресирано, че те изпреварват собственото си осмисляне. Ние констатираме и постфактум обясняваме какво се случва, но липсва визията за бъдещия свят. Затова засега нещата просто ни се случват.
Росица Цонева
