Книжната премиера „Деви, рицари, кралици” събра широка публика в последния ден на феста „Алея на книгата” на пл. „Света Неделя”. Авторката Миглена Николчина е писател, поет, професор и преподавател в Софийския университет. В досега с младите познава позитивите и дефицитите в културните им интереси. Опитва се ги провокира с невралгичен въпрос – как да се справим с любовната мъка? Как се преодолява страданието и оцелява човек, когато всъщност умира от любов. В литературата на Средновековието и Ренесанса темата любов заплита легендарното с биографичното, интимното с недотам известното, разказвайки истории за знакови за европейската цивилизация имена: Данте и Беатриче, Петрарка и Лаура, Микеланджело и Витория Колона, Дон Кихот и Дулсинея, Шекспир и Смуглата дама… Може би това е начинът да се счупи школското клише от скука – като се прекрачи границата между биографичното и поетичното. Според Борис Минков, (сп. „Страница”), книгата на Николчина излиза от отегчителното натрупване на информация, дати, произведения и преразказването им. Да влезе в литературната история с магия, с окултна рецепта. Или както авторката казва „хората са страдали и поезията е била един от начините да се справиш. Оттам идват фантастични плодове на европейската култура, от които ние още се храним…” Трубадурската, провансалска лирика е създавана 12-13 в. е с език, който в днешно време е загубил комуникативност и трябва да бъде преоткрит. Миглена Николчина добавя: Разстройвам се, че моите студенти не знаят коя е Лаура. Питам: коя е любимата на Данте – не знаят. Едно време идваха в университета – и беше нещо, което хвърчеше във въздуха – знаеха. Сега има нужда да им се обяснява.
Как са се справяли тези жени, които са искали да пишат. Да изразят себе си, когато повечето хора са били неграмотни, но жените особено. Едни били куртизанки, други – в манастир, трети като Витория Коломо – по особен начин. Коломо е аристократка – общувала с папи и кардинали, богата и влиятелна. Властна, пишела стихове след като мъжът й умрял. Папата и брат й искали да я оженят отново, но тя казала – не! Искала да влезе в манастир, но те пък казали не…
Историята на Микеланджело и Витория Колона е късна любов – тя е към 50 годишна, той над 60. Минава през поезия, през неговите рисунки и скулптори. Микеланджело се е занимавал с поръчка на папи и кардинали – но е усещал несигурност. Чувствал се е грешник, в един от сонетите си казва: ту на левия крак стъпвам, ту на десния, и все не мога да тръгна по правия път…” А Витория му отговаря малко брутално: ако знаеше кой е правия път, нямаше да стъпваш така, а щеше да вървиш както трябва. Тя е титанична фигура от творчеството му на художник, но в поезията си е поразителен. Казва: „…след като не ми даваш нищо друго, освен да те гледам, искам да се превърна цял в око. За да ти се наслаждавам цял.” Нека не го тълкуваме психоаналитически – той се оплаква: как може да се обича невидимото. А тя витае в други светове, за които той уточнява: не мога да обичам незримото. Обичам красотата…
Изключително интересна е и историята за Ронсар. За разлика от Петрарка и Данте, той е с три основни любови, и други – по-странични. Младежка – като 20 годишен, а тя – на 14. По-зряла – около 30 годишен, с чувствена любов към момиче от народа, и последната като възрастен – тя е млада, студена и го отбягва, а той има съмнения дали изобщо е искрено това чувство…
Лъчезар Лозанов
