Октомври 1944 година заварва Втората световна война в една от последните й фази. САЩ са се включили във войната още през декември 1941 година, след дръзкото нападение на японците над Пърл Харбър, десантът в Нормандия, започнал на 6 юни 1944 година, е успял, след 9 септември и България вече се сражава на страната на съюзниците.
Между 28 септември и 20 октомври войски на 3-и Украински фронт (57-а стрелкова и 17-а въздушна армия) и 2-ри Украински фронт (46-а армия), съвместно със сили на Народоосвободителната армия на Югославия и Отечественофронтовската българска войска (1-ва, 2-ра и 4-а армия) провеждат Белградската операция. Нейната стратегическа цел е предотвратяването на изтеглянето от Балканите на германската армейска група „Е“.
В резултат на операцията са пресечени нейните комуникации и тя е принудена да се оттегли от полуострова към Унгария не по прекия маршрут, а използвайки заобиколни пътища през Черна гора и Босна.
На 14 октомври, подозиран, че е съучастник в неуспешния опит за атентат над Хитлер, един от най-брилянтните германски военни стратези – Ервин Ромел, се самоубива с личното си оръжие.
Ервин Ромел
Ервин Йохан Ойген Ромел е един от най-известните немски генерали от Втората световна война. Тактиката на Ромел за дръзко нахлуване напред – чрез игнориране рисковете по фланговете и тила и разчитане на шока и деморализацията във вражеските редици донася много дивиденти по време на победния „марш“ през Франция в началото на войната.
Ромел става известен с прякора Пустинната лисица като командир на немския африкански корпус поради умелите военни операции, които води в Северна Африка. По-късно командва немските сили срещу съюзническото нахлуване през Ламанша в Нормандия и е смятан от мнозина за най-умелия командир в пустинните боеве на Втората световна война.
Военните успехи на Ромел му печелят уважение не само в немската армия, а и от страна на Адолф Хитлер, но дори и сред вражеските войски от Общността на нациите в Северноафриканската кампания. След поражението на силите на Оста в Северна Африка ръководи защитата на окупирана Франция. Уличен е като участник в заговора от 20 юли 1944 г. за убийството на Хитлер и е принуден да избира между съд с последствия за семейството си или самоубийство. Самоубива се на 14 октомври 1944 г.
Бърнард Монтгомъри
Фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомъри, известен и с прякора Монти, е един от най-изявените съюзнически генерали по време на Втората световна война. Той командва успешно съюзническите войски във втората битка при Аламейн и последвалото настъпление в Северна Африка. По-късно ръководи десанта в Нормандия, с който започва съюзническото настъпление в Западна Европа.
Веднага, след като заема поста на 13 август 1942 година, Монтгомъри укрепва ключовите възвишения при Алам Халфа, обединява щабовете на сухопътните и военновъздушните части и нарежда да бъдат унищожени плановете за отстъпление. Той полага усилия да повдигне духа на войниците си, които в продължение на месеци отстъпват пред германско-италианските войски, командвани от Ервин Ромел. На 31 август Ромел прави опит да обгради 8-ма армия в битката при Алам Халфа, но понася загуби, без да постигне успех.
След края на кампанията в Нормандия американецът Дуайт Айзенхауер става командващ сухопътните сили, запазвайки и поста на върховен командващ, а Бърнард Монтгомъри остава командващ 21-ва група армии, вече съставена основно от британски и канадски части. Той се чувства засегнат от тази промяна, въпреки че тя е договорена още преди началото на десанта. Като компенсация Чърчил го повишава във фелдмаршал.
Дуайт Айзенхауер
През февруари 1944 г. Дуайт Дейвид „Айк“ Айзенхауер е обявен за върховен главнокомандващ на съюзническите експедиционни сили (SHAEF). Натоварен е с планирането и осъществяването на десанта в Нормандия през юни 1944 г., носещ кодовото название „Операция Овърлорд“, с освобождаването на Западна Европа и навлизането в Германия. Месец след десанта на 6 юни 1944 г. се осъществява навлизането в Южна Франция. Като признание на неговата висша позиция на 20 декември 1944 г. е повишен в чин армейски генерал, еквивалент на позицията маршал в голяма част от европейските армии. Той води преговори с маршал Жуков, а президентът Франклин Делано Рузвелт има такава вяра в него, че му дава възможност да договаря директно със Сталин.
На Айзенхауер е предложен „Медал на честта“ (Medal of Honor) за лидерските му качества, но той отказва, като казва, че той се полага само на смелите и доблестните.
След последвалата безусловна капитулация на Германия на 8 май 1945 г. Айзенхауер е назначен за военен губернатор на окупационната зона на САЩ, базирана във Франкфурт на Майн. Назначен е за председател на щабовете на армията на САЩ през ноември 1945 г., а през декември е посочен за главнокомандващ на силите на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Оттегля се от активна служба на 31 май 1952 г. До 1961-ва е 34-и президент на САЩ.
Георгий Жуков
Георгий Константинович Жуков е първият съветски военачалник, удостоен през Втората световна война с военното звание „маршал на Съветския съюз“. През заключителния етап на войната ръководи освобождаването на Варшава и битката за превземане на столицата Берлин, с която завършва войната.
Жуков често е критикуван заради това, че хвърля войските в безсмислени челни атаки, давайки многобройни жертви. Нему се приписва от съветската пропаганда циничният цитат: „Бабы опять нарожают“ („Жените пак ще народят“), когато го упреквали, че не му е жал за загиналите войници.
Въпреки критиките Жуков печели най-решаващата битка във Втората световна война – Сталинградската. Операцията е проведена през ноември-декември 1942 г. Тогава за 2 седмици съветските войски дават по свои данни над 215 000 души загуби, без да успеят да пробият германската отбрана в района на Ржев и Сичовка. В последвалите бойни действия, на 4 февруари 1943 година, край Сталинград е обкръжена и пленена армията на фелдмаршал Паулус, което заедно с победата на Съветската армия при Курск през август 1943 година се счита за прелом във Втората световна война. В навечерието на Берлинската операция заменя маршал Константин Рокосовски като командващ Първи Беларуски фронт, начело на който превзема немската столица и приема на 9 май 1945 безусловната капитулация на Германия, подписана от фелдмаршал Кайтел.
Фьодор Толбухин
По време на Втората световна война генерал-майор Фьодор Иванович Толбухин е последователно началник-щаб на Закавказския, Кавказския и Кримския фронт, заместник- командир на войските при Сталинградския военен окръг, командир на 57-а и 68-а армия на Сталинградския и Северозападния фронт.
За способностите му като военачалник говорят Яш-Кишиневската, Белградската, Будапещенската, Балатонската, Виенската, Донбаската, Мелитополската, Никополско-Криворожската и Кримската операция. Толбухин показва себе си като истински стратег. Под негово ръководство войските на Червената армия освобождават териториите на Румъния, България, Югославия и Унгария. В състава на Трети украински фронт, командван от маршал Толбухин, Първа българска армия, под командването на генерал Владимир Стойчев, участва във Втората фаза на Отечествената война. Отблъсква силни немски атаки при Драва през март 1945 година и в настъпление достига до град Клагенфурт в Австрийските Алпи, където се среща със съюзниците от САЩ и Великобритания.
Герой е на Съветския съюз (посмъртно), герой на Югославия, герой на НРБ, почетен гражданин на Белград, почетен гражданин на Враца.
С нашия вестник в окопите
„Напред към Берлин – към хралупата на звяра“, под това заглавие нашият вестник (тогава „Народна войска“) публикува на 15 септември заповедта на командира на Първа българска армия генерал Владимир Стойчев:
„Необходимо е още едно и последно усилие: дайте го момци! Помогнете да свършим веднъж завинаги с фашистката напаст и да си осигурим един траен период на мир, на свобода и благоденствие. Следвайте вашите офицери и подофицери! От 9 септември насам те служат само на народа. Те са ваши, само ваши!
Щом врагът бъде окончателно сразен, ще положа всички усилия да бъдат незабавно освободени всички запасни войници. Под знамената тогава ще останат само ония, които след като в последния час можаха да участват в борбата за довършването на врага, ще искат доброволно да участват и в триумфа.“
Светлозар Стоянов
