В Националната художествена галерия беше открита изложбата „Един парижанин в София“ – живопис, графика и рисунки на Николай Ников-Ничето (1924-1989). Експозицията е по случай 90 години от рождението на художника и е първата негова ретроспективна изложба. Кураторът Иво Милев събира многобройни произведения от фонда на НХГ и от частни колекции. Част от тях са колекцията на галерия „Сезони“. Изложбата е едно от събитията, с главна буква, които НХГ ни дарява през този сезон.
Литературният критик Йордан Ефтимов при откриването определи изложбата като събитие, каквото столицата ни рядко може да види:
– Понеже е в НХГ, нека признаем, че събитието далеч надхвърля по значение голямата изложба на Роден или неотдавнашната на Микеланджело. Защото е предизвикателство към нас самите. Не е илюстрация на европейската цивилизация, към която се опитваме да се присламчим, но тя ни показва непрекъснато разликите. Изложбата показва забравен значим български художник, който при голямото затваряне в епохата на социализма живее с митологията на френската бохема и на братството на творците, с текстовете на Бодлер и Лорка, толкова близки, сякаш е закърмен с тях.
През живота си Ничето организира в България три самостоятелни изложби. Още с първата (1964) създава притеснение с картини като „Зоологическата градина“- недвусмислено представя света като затвор. Кръгът му от приятели не е широк, но в него влизат Атанас Нейков и Цветан Тодоров. Последният е изпратил от Париж кратък, емоционален текст като предговор към каталога. Каталогът е почти 500 страници и прави от изложбата още по-значим факт. В студията си към него Иво Милев не просто представя творческа личност, която гради свои затворени светове по времето, когато всички са длъжни да се подчинят на голямата идеология, но и ни предлага подход към историята на изкуството, който преобръща перспективата. Художникът маргинал е представен като скрит център на българската култура от епохата – възможност да направим историята рязко жива, сепваща ни.
Иво Милев ни припомня с това един от големите проблеми, повдигнати от Ницше – хуманитаристиката повсеместно се е изродила в антикварна история, която ни показва потънали в прах наредени скучно аптекарски шишета, вместо да ни стресне с гледката на това, че смятаното за история е сърцевина на настоящето ни. Изложбата на Николай Ников и каталогът към нея правят това – стряскат ни с един забравен художник, който е едно от сърцата, съществените скрити завихряния на българското изкуство.
Изкуствоведът Кирил Василев, анализирайки художника, е категоричен:
– Аз съм смутен – възкръсва творчеството на един художник, а всяко възкресение е страшно. То е скандал по законите на сътворението. Все още личат следите от смъртта. Присъстват, тук са близо. Има желание, нетърпение да не се установиш на едно място. Да сменяш темите, да сменяш похватите – животът му се превръща в своеобразен фокус на леща, през която можем да разберем културната ситуация в българското изкуство и общество от онези печални години след края на Втората световна война. При цялото многообразие на сюжетите и стиловете, има колорит, който непрекъснато се повтаря. Меланхолията на човек, осъзнал, че се е родил не навреме и не на място. Това е потресаваща констатация. Че целият ти живот ще бъде преживян като живот не навреме и не на място. Николай Ников не е единственият художник в историята на българското изкуство, за който можем да кажем подобни думи. Но чрез него най-добре можем да разберем тази и лична, и своеобразно културна колизия, криза, трагедия.
Иво Минев, куратор на изложбата:
– Ето един документ – оригинала на надгробното слово, което Атанас Нейков изнася през 1989 г. на гроба на Ничето: “Изкуството понякога има такава съдба. Изключват го от Академията, късат го на изпити, смеят му се професорите, журито не го допуска до изложбите, но все пак изложби има. Защото честността и искреността са достойнства – и не измислени. Те са съществуващи. А към изкуството си Николай е бил честен и искрен… Понякога неговите картини са изглеждали неловко поетични, дори за неговите приятели. Същността на неговата живопис е скрита. Нея ще я открие този, който се е докоснал до духа на камерната музика. Който е усетил дълбокото вълнение на късия стих…“
Трябва да познаваш музиката, за да разбереш Николай. Трябва да познаваш хармоничния строеж на музикалната терца, за да знаеш как той прави цветовите си хармонии. Да знаеш музикалната структура, за да виждаш как той изгражда своята. В едно от писмата си от Париж пише: „тука има много хубави кучета“. Зад изкуството му лежи словото. Не само защото започва като илюстратор, но защото изкуството му трябва да бъде обяснено със словото. То е много метафорично, много алегорично и много символично. За да го разберем, няма друг начин освен да го обясним…
Лъчезар Лозанов
