Читателският вкус си прави шегички – да събере орел, рак и щука като участници в литературно четене – Студио 5 на НДК (инициативата „Без субтиТРИ“. Георги Господинов, Александър Шпатов и Ваня Щерева. Господинов теглеше твърде високо, Шпатов някак накриво литературната дискусия, а Щерева плуваше в свои, по женски неведоми дълбини.
„Без субтиТРИ“ е част от кампанията да популяризира съвременната българска литература и общочовешките ценности и които ни обединяват. От 11 юли до 15 септември читатели споделяха на сайта ни вдъхновяващи цитати, които олицетворяват една от седемте ценности на MoveBG: любов, свобода, развитие, отговорност, справедливост, прозрачност, общо действие. Над 140 участници изпратиха откъси от книгите на над 40 съвременни писатели. 
Инициативата подкрепиха издателствата „Жанет 45“, „Колибри“ и „Сиела“, сп. „Гранта“, фондация „Елизабет Костова“, литературните сайтове и блогове „АзЧета“, „Литературата днес“, „Книголандия“, „Литературен гид“, „Сборище на трубадури“, „Уча.се“, „Чети.ме“.
„Без субтиТРИ“ е разговор за споделени ценности. Тезата на младият Шпатов обаче (автор на 4 сборника разкази) стана разединител на добрия литературен вкус. Според него любимите му автори – Георги Марков, Константин Павлов и Станислав Стратиев, би трябвало да влязат в учебниците по литература, а въпреки че Радичков е намерил място там, не се изучава достатъчно. Ако Шпатов си бе направил труда да провери, щеше да знае, че Радичков се изучава почти без изключение от 3-и-4-и клас, та чак до 12-и, – от „Ние врабчетата“, та се стигне до „Автострада“. „Римска баня“ на Стратиев – също, а в 12-и клас се изучават и Константин Павлов и дори Георги Господинов. Лошо е, че най-новата българска литература е натикана чак в края на втория срок, когато абитуриентите мислят най-вече за бала, тоалети и екскурзии. И когато като учител прочетох в пълната класна стая вече познатото ми стихотворение „Черешата на един народ“ на Господинов, прекрасният иначе текст беше помръкнал. Не е същото, както да си го избереш сам. Нямаше го алтернативният блясък, тихият ъндърграунд, лекото намигване. „Черешата…“ се бе станала поредният сух пън от задължителната програма. Свежата литература има причудливото свойство да избледнява между кориците на учебника.
Шпатов не посочи кое от досегашните произведения в задължителната програма да отпадне – часовете по литература не са безкрайно разтегливи. Дали да махнем „Обесването на Васил Левски“, „Новото гробище над Сливница“, „Записките“, „До Чикаго и назад“, „Псалом на поета“, „Две хубави очи“ или „Гераците“?
Лесно се говорят глупости пред публика в дискретно затъмнен салон. И Стратиев, и Павлов, и Марков, и Христов, и Радичков са големи автори, безспорно, но кои произведения да махнем, за да им сторим място? Отстрани изглежда някак лично, себично, твърде егоистично – да открехнем вратичката, та ако някой я забрави отворена, да се намери място в учебника и за нас.
Във филма „Амадеус“ на Форман Моцарт пита император Йозеф ІІ,какво мисли за току-що изпълненото произведение. Императорът, който не отбира от музика, пита придворните си композитори. „Твърде много ноти…“, прошепват му те. „Твърде много ноти!“, повтаря гръмко императорът. „Добре, коя да махна?“, пита иронично Моцарт, заливайки се в типичния си сангвиничен смях.
Националната литература е като симфония, индивидуална дисциплина в колективен спорт. Който и от играчите да извадиш, ще цъфне дупка на терена. Щеше ли да има Талев без Вазов, Емилиян Станев без Йовков, Дебелянов без Яворов?
Учебникът е територия на мъртвите писатели, които надживяват своето поколение. Човешкият живот не стига, за да отсеем онова, което не вълнува онези, които идват след нас. На нас, живите писатели, това не ни е отредено. Други ще се произнесат. Нека първо книгите ни да намерят път към хората. Лесно е да атакуваш учебника, защото тиражът ти стои непродаден. Влезеш ли веднъж в училище, окачат ли ти портрета на стената, почват да те честват с нечетен брой карамфили. Свършен си като творец. На някои от живите в учебната програма им личи.
Българската образователна система е сгрешена. Нека децата и родителите сами избират като на Запад кой автор да изучават и кой учител да им го преподава, ако литературата им ще е балообразуваш предмет и смятат да я изучават в университета. Ако ще стават шофьори, да учат най-важното. Само така ще разширим програмата, без да ощетим ни мъртвите, ни заслужилите живи.
Светлозар Стоянов
