Галерия „Натали“ на ул. „Гурко“ беше средище за премиерата на най-новата стихосбирка „Любов на площада“ (изд. „Скалино“, 2014) на Владимир Левчев.
Тя е странен хибрид между текстове, писани през 80-те години и създадени в съвременен контекст. И е концептуален акт срещу „отживелия“ постмодернизъм и модернизъм с иронична жилка – да се преоткрие като топлата вода истина, която дори на българска почва е с давност отпреди десетина години. В политическата и личностната си последователност авторът заема уникално място по времето на самиздата и ярките знакови жестове отпреди 1989 г. Емблематично е списанието „Глас“, с което се пренасяха подтекстовите послания за оспорване на кухата идеологическа догматика. Но днешното общуване със стиховете носи риск – метафоричният, езопов език на онова време беше приучил публиката да декодира конкретните политически събития и послания по начин, почти непознат за съвременния читател. Дали е възможен днес или текстовете се преобразяват с неподозирани за автора им смисли? Експеримент, в който читателите са съучастници вече и съавтори.
Домакин на събитието беше Биляна Генова, галерист и куратор на изложба, в чиято сърцевина картините осъществяваха образна симбиоза с текстове от известни поети на тема „Вятърът“. Издателката Емилия Миразчийска представи мотивите на книгата, свързали политическата позиция на автора, с най-важната дума „любов“. Ключът любов – според нея, е невидима нишка към спасителното състояние да не сме сами чрез невидимата канава на изкуството. Ани Илков пък определя стихотворенията в памет на Данила и Атинула като малки шедьоври. Почитатели на автора сред публиката бяха известни писатели: Митко Новков, Иван Христов, Роман Кисьов, Хубен Стефанов, Милена Фучеджиева, Михаил Григоров, художникът Владимир Пенев и др.
Ето мотивите за създаването на книгата, които Владимир Левчев сподели.
„Нещата са с различна стилистика – класически, свободен стих, есета. В есетата съм премислил всяка дума – и съм убеден, че жанровите разграничения са ясни. Книгата ми не е изкуство за изкуството, а за изкуството с мисия. Любовните стихове са посветени на конкретни хора. Има политически стихотворения, с различно звучене и няколко мистично-религиозни творби – за нещо отвъд поезията като такава. Книгата е пародия на авангардистките манифести, според която постмодерното е старомодно и скучно. Модерното с девиза си „изкуство за изкуството“ е по-малко скучно, но също старомодно.
Когато Марсел Дюшан слага тоалетна чиния в изложбена зала, това е шок – провокира. Преди дни бях в Лондон – в Музея за модерно изкуство – пълно е с инсталации. Скучно. Човек иска да види класическа картина. И може би е вярно това, което Езра Паунд казва в едно стихотворение „неговата Пенелопа беше Флобер“. Цялата Одисея на модернизма води пак обратно към предмодерното, към предгутенберговото. Не съм антимодернист, но времето е друго, в което дори постмодерното е вече в миналото.
Затова съм сложил и стари стихотворения – дали по същия начин, или не ще се възприемат днес – не знам. Някои са с обяснителни бележки – за 80-те години те вече имат и някаква историческа ценност, ако имат ценност изобщо.“
Лъчезар Лозанов
