Есенните месеци на 44-а година Българската армия води активни бойни действия на Балканите против хитлеристката армия. Месеци преди това тя е била на страната на тези, с които влиза във въоръжен сблъсък. И успява да се справи. Поразрових се в хрониките и архивите за онова време и си зададох нелицеприятния въпрос, защо премълчаваме при какви условия е действала българската армия в онова време, какво може да кажем днес за действията й, като излезем от клишетата и описаните оперативни действия? Попитах се и се опитах да си представя как са се чувствали онези, които са били на Западния фронт? Използвам това сравнение, защото се е наложило войската ни да се бие точно на този фронт, за да стигне до долината на Вардар и да прекъсне или затрудни в най-голяма степен придвижването на хитлеристките бойни части към Централна Европа.
Защо стана така, че само парашутистите отбелязаха действията си през октомври-ноември 44-а? Защо почти никой не поде инициатива да припомни какво се е случвало и пред какви предизвикателства и условия се е изправяла Българската армия? И защо никой не спомена, че в този период от бойните действия всичко е за сметка на българската държава?
Премълчаваното едва ли ще ни помогне. То и досега ни е поставяло в неизгодна позиция, на която самите ние като че ли сме отстъпили.