След дълго прекъсване през 1991 г. Съюзът на учените в България отбеляза първи ноември – Деня на народните будители и като Ден на българската наука. С решение на СБЖ 1 ноември стана и Ден на българската журналистика. Със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-ото Народно събрание на 28 октомври 1992 г., бе възобновена една традиция. Празникът официално бе обявен за неприсъствен ден във всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на покойния проф. Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „МАТИ БОЛГАРИЯ“. От 2002 г. се изпълнява ритуал с издигане на националното знаме пред парадния вход на президентската администрация и с извършване на тържествена смяна на караула.
– Докога, проф. Пантев, ще съществуваме в будна кома ние, българите?
– Значителна част от човечеството също е в „будна кома“. Съвременният ни свят е силно комерсиализиран и доста несправедлив. А що се отнася до нас, българите, ние възпроизвеждаме едно заспало състояние от онези времена, когато Паисий Хилендарски се обърна към българина с упрека „О, неразумний юроде!“. В това отношение чакаме своето ново възраждане и от интелигенцията, и от останалата част на българската общественост. Драмата обаче е, че нещата са отишли много далеч и заспали хора раждат заспали деца и възпитават заспало поколение. Съмнявам се вече дали е много подходящо да учиш децата си да бъдат порядъчни, защото по този начин им предопределяш съдбата на неудачници.
– Според лекарите е почти чудо да се излезе от будна кома, имате ли рецепта срещу патологичното успиване на българина?
– Нямам рецепта, защото съм част от това заспиване, но вероятно, както е било през ХVII-ХVIII век, ще се отдели една част, едно особено спасително ядро от българите, които ще осъществят песента на възрожденеца „да бъдем пак, каквито бяхме“.
– През Възраждането обаче никой не е обяснявал какво е будител, а сега пишем есета на тема „Има ли будители днес?”. В чия полза е паралелът?
– Тук не става дума за съпоставяне – онова будителство, което се е състояло през Възраждането имаше съвсем друго основание. То трябваше да предпази България от апатията, безразличието, безизходицата, която я беше обзела в условията на една чужда и враждебна власт. Днес има достатъчно информационни и модерни технологии и средства, но преклонението към богатството, като единственият индикатор за щастие е прекалено силно разпространено. Не знам по какъв начин може да бъде отрезвено обществото. Виждате, че всички телевизионни предавания и игри в най-голямата си част са свързани с парични награди, с ексцесии, имитиращи реакция на останалия свят. А има и ТВ програми, които са доста приспиващи, в което не виждам лошо, но паралелно с тях трябва да има културни, образователни програми. Както и самото четене – не всяко четене е позитивно. Четенето на романи, чиито главни герои са оръжието или сексът, четенето на спомени и журналистически разследвания за това кой кого е убил и обрал, коя фолк звезда за коя футболна знаменитост се е омъжила, не се покрива с благородното предназначение и съдържание на понятието четене.
– Въпреки това близки и далечни страни „дръпнаха“ в развитието си, без да имат посочени будители. Какво компенсира в нашата народопсихология отбелязването на нарочен Ден на народните будители?
– Този ден е обявен за празник в едни много скверни за България времена, когато държавата беше победена в Първата световна война и силно наказана и териториално, и с контрибуции. Беше портретирана като страна, която коварно напада. Нашите войничета бяха обявявани в жестокости към мирно население. Тогава не толкова банкерите и стопанските дейци, не толкова министрите и генералите, колкото тогавашната интелигенция, повдигна духа на народа, който след това вече излъчи политически дейци, хора на новото време и България след някакви десет години се завърна на своето място на културната и политическата карта на Европа.
– Откривате ли, професоре, т. нар. „отраслови“ будители сред родните политици, да речем, след трите си мандата парламентарен опит?
– Будителството трудно е свързано с политическа дейност, самото название на името партия означава различие от останалите. Очаквам нашата интелигенция, хората, които, бидейки в чужбина, се завръщат, ставайки още по-големи патриоти, да осъществят тази спасителна мисия.
– А дали е мит разпростаняваното десетилетия твърдение, че сме буден, трудолюбив, работлив, любознателен народ?
– За съжаление това е силен исторически срив, при който българското население наистина беше белязано с любов към съзидателния труд. Още когато Симеон Сакскобургготски в своята програмна реч заяви, че разчита на прочутото българско трудолюбие, си помислих, че дистанцията го е лишила от представата за днешното състояние на нашите нрави. Те се развиха едва ли не като презрение към труда, като начин този труд да бъде подменен с комбини, с тарикатлък, с измама, с фалшификации. Този порок е най-тежкият – днешното поколение мечтае да стане диджей или манекен. Малцина желаят да станат прочути писатели или учени, философи и дори политици.
– „На запад от Рейн историята е академична дисциплина, на изток е оръжие!“, е казал някой. Ние как употребяваме учителката на народите, проф. Пантев?
– Историята на запад от Рейн е не по-малко наситена с кръв, отколкото тази на нашите географски ширини, но там има нещо, което липсва на изток – там има приемственост. Когато едно поколение, създало нещо, слиза от историческата сцена, наследниците му не разрушават позитивните неща. За нас 1989 г. беше позитивно разрушение на пороците на тогавашната власт, но от това не се появиха нови добродетели. И всичко, което възстановихме или въведохме по подобие на онова, на запад от Рейн, е повече пороци, отколкото добродетели.
– И все пак щипката Ви оптимизъм на какво се дължи?
– В следващото поколение, което идва и разбира, че няма поединично спасение. Че ако живееш в такава сляпа страна, ти е застрашен не само бизнесът, а смисълът на съществуване даже. И най-преуспяващият бизнесмен, когато твори в обстановка, в която могат да отвлекат детето му, да разрушат имота му и пр., разбира, че не може да бъде богат в среда на бедни хора.
Проф. д.и.н. Андрей Пантев е член-академик на Световната академия „Платон“. Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение „Св. Георги Софийски“. Автор е на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски; около 40 книги, съставител и редактор на исторически сборници и енциклопедии. През 2002 г. Андрей Пантев получава награда „Голям Платонов Нобел на века“ на Световната академия „Платон“. Бил е народен представител от 39, 40 и 41-ото Народно събрание от гражданската квота на Коалиция за България. Гордее се с факта, че е трето поколение учител.
Веселка Венкова
