„Хвърляте страната в тази война на страната на германците. Това ще бъде пагубно за България, защото ще завърши с нова катастрофа. Опомнете се, докато е време, за да не плачем после всички с кървави сълзи!“ Тези гневни думи водачът на земеделците Александър Стамболийски хвърля директно в лицето на цар Фердинанд през 1915 година, дни преди монархът да включи България в Първата световна война на страната на Тройния съюз срещу Антантата.
Решението е взето в двореца, но въпреки това цар Фердинанд опитва да го представи като всеобщо и затова привиква в двореца представители на всички парламентарни партии, за да не бъде обвинен, че повтаря грешката си от 1913 година, когато сам е подхванал Междусъюзническата война. Неизбежно са поканени и представители на БЗНС. „Старите“ партии вече са дали верноподаническата си „благословия“ за съюза с Германия и Австро-Унгария. Бомбата хвърля вождът на земеделците Стамболийски. Реакцията на монарха също е гръмотевична – непокорният земеделец е арестуван, обвинен в държавна измяна и осъден на доживотен затвор.
Така той преживява и подема, и трагедията на България през Първата световна война, зад решетките. Оказва се
трагичен пророк
за съдбата на страната. И докато през 1918 година Фердинанд абдикира и бяга от разгромена България, година по-късно именно на Стамболийски се пада злочестата участ да подпише Ньойския договор. Единственият начин на протест, който може да си позволи, е да счупи златната писалка, оставила името му под заробващия документ. Тогава вождът на земеделците вече е министър-председател. Неговият враг Фердинанд се опитва да го използва след пробива при Добро поле, като го освобождава от затвора и го изпраща заедно със съратника му Райко Даскалов да „озаптят“ разбунтуваните войници. Вместо това двамата земеделски лидери прогласяват
Радомирската република
и войските тръгват към София, за да завършат трагично похода си при Владая. Това е един от основните моменти в живота на Стамболийски, заради който съвременниците му започват да го оприличават като Ивайло на 20-и век – водач на разбунтувания народ. Той оправдава това название и с успехите си на последвалите избори, довели до самостоятелното му управление, започнало през 1920 година и завършило трагично на 9 юни 1923 година.
Стамболийски е роден на 1 март 1879 г. в село Славовица, Пазарджишко. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗНС. Учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен, но прекъсва образованието си поради заболяване от туберкулоза.
След завръщането си в България се занимава с политическа дейност. Под негово въздействие БЗНС провъзгласява лозунга за самостоятелна селска власт, която трябва да защитава „общоселските интереси“. Стамболийски пропагандира, че обществото се дели не на класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд, то и политическата власт, според Стамболийски, следва да бъде в ръцете на селяните. Това щяло да осигури
истинско народовластие
Когато поема самостоятелно властта, правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци – бъдещата Югославия. Подкрепя идеята за създаване на Федерация на южните славяни. Това веднага го поставя в черния списък на ВМРО. Трагедията за македонците след войната е огромна. Воювалата на страната на победителите Сърбия се разраства в мощно кралство, в чиито предели остават македонските територии. Не само това – по силата на Ньойския договор при западните ни съседи остават и такива традиционно български места и градове като Цариброд, Босилеград. Попаднал в черния списък на македонставщите, Стамболийски неслучайно загива от ръката на един от техните войводи Величко Вилянов – Чичето, който извършва заедно със своите четници зверското убийство на земеделския лидер с ясното съзнание, че мъсти на „предателя на Македония“.
Обвиняват Стамболийски, че подписвайки Ньойския договор, е предал България и е допуснал армията да бъде почти ликвидирана. Но той намира начин да заобиколи заробващите клаузи на диктата, като създава
Трудовата повинност
която е своеобразна форма на военно обучение, защото се осъществява при наборна служба и военни порядки, като реално дава военна подготовка на младежите.
Утвърждаването във властта дава високо самочувствие на земеделците, които, въпреки съпротивата срещу тях, провеждат силови реформи в полза единствено на селското съсловие. Подготвян е закон за комасация на земята, целящ да ограничи собствеността върху нея до 300 декара, а излишъците да бъдат раздадени на малоимотните селяни. Натискът върху старите партии е огромен, като се изражда дори в репресии. През 1922 година е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 1913–1918. Лидерите на
старите партии
са арестувани в Шуменския затвор. През 1922 година техните последователи, обединени в Демократическия сговор, се опитват да проведат събор в Горна Оряховица, родното място на банкера Атанас Буров, виден участник в Сговора. По същото време земеделците организират конгрес на цвеклопроизводителите във Велико Търново. Сблъсък е неизбежен. На гарата в Горна Оряховица сговористите са малтретирани от Оранжевата гвардия и от тълпи „цвеклопроизводители“, като гаврата стига дори до рязане на брадите им.
Тази привидна мощ довежда до самозабрава. Стамболийски вижда основните си противници не в старите партии и в зараждащите се нови движения като Конституционния блок, а в партията на комунистите, която е основен съперник в изборите. В началото на 1923 година земеделците печелят пълновластно изборите. Това дава основание на вожда им да се явява яхнал бял кон пред младия цар Борис Трети и да заяви – кой ще ни свали? Той открито заявява своите
републикански убеждения
и се оттегля в къщата си в родната Славовица, за да пише нова републиканска конституция.
А подмолните процеси вече текат. В основата им е Военният съюз, който на 9 юни 1923 година извършва преврат. Властта в столицата и в големите градове е завзета безпроблемно. На места избухва спонтанна селска съпротива, която обаче не е организирана и бързо е потушена от войската. Прословутата Оранжева гвардия, която е представлявала 300 хилядна въоръжена селска милиция, точно по това време е разпусната заради жътвата и не може да окаже сериозна съпротива на преврата. Дори БКП не подкрепя Стамболийски, като обявява преврата за битка между градската и селската буржоазия.
Още на 10 юни новият военен министър генерал Иван Вълков дава устна заповед на капитан Иван Харлаков Стамболийски да бъде заловен и убит и той заминава с група военни за Пазарджик, където операцията по залавянето на селския вожд се ръководи от полковник Славейко Василев. Стамболийски, след неуспешен опит начело на група селяни да атакува Пазарджик, е заловен на 13 юни при село Голак. Предават го на капитан Харлаков, който го завежда във вилата му в Славовица. Следват нечовешки мъчения, извършени от членове на ВМРО, водени от скопския войвода Величко Велянов, Стамболийски издъхва на 14 юни 1923 година. След две десетилетия, през 1954 година, на процеса срещу генерал Иван Вълков и неговата зловеща офицерска Трета секция, никой не признава, че е дал заповед селският вожд да бъде зверски убит без съд и присъда. Всички прехвърлят вината върху цар Борис Трети, който е издъхнал през 1943 година и върху Александър Цанков, напуснал страната няколко дни преди 9 септември 1944 година.
Добромир Пелов
