Ден след подписване на Санстефанския мирен договор в малкото тогава рибарско селище Сан Стефано на брега на Мраморно море, днес погълнато от мегаполиса Истанбул, австро-унгарският посланик отива при граф Игнатиев и му казва: „Нали знаете, че този договор е предварителен и скоро ще се развали“. Русия е в обтегнати отношения както със страната му, така и с Англия и графът не отвръща нищо. Още тогава обаче руснаците решават да създадат българската армия. Едната им цел е тя да пази своята държава, а другата – при един евентуален военен конфликт да воюва на тяхна страна.
Руският комисар в България княз Дондуков Корсаков пише писмо до своя император Александър II, с което иска разрешение 12-те опълченски дружини, вместо да бъдат разформировани, да се попълнят с младежи на 20 – 22-годишна възраст и всяка от тях да достигне до 1000 души. Опълченците са разквартирувани в София, Пловдив, Търново, Сливен и Свищов. Руското командване разпраща през май покани до новоосвободения народ да излъчи първите 8500 души, които да се влеят във войската. Дружините са попълнени, но ентусиазмът на младите българи да нарамят пушки е голям, кандидатите са доста повече и руснаците правят нов подбор.
На 8 юли княз Дондуков-Корсаков с една заповед нарежда да се уволнят старите опълченци и да се създадат нови 15 бойни дружини, 7 артилерийски батареи и 6 конни сотни, както ги наричат руснаците, а всъщност роти. Това става точно по времето на заседанията на Берлинския конгрес, което има двоен ефект – предупреждение към Великите сили, че българите вече не са оня покорен народ и сигурност, особено в населението на Южна България, която конгресът отделя като провинция Източна Румелия, че относителната й независимост ще бъде запазена. Установени са и правилата за сформирането на Българската земска войска, както по това време се нарича българската армия.
През август се прави нов подбор и войската се увеличава на 20 000 души в Княжество България и 10 000 в Източна Румелия. Сложено е ограничението в нея да се приемат хора на възраст между 20 и 30 години. Създават се и „Временни правила на Българската земска войска“, които предвиждат в нея да се влеят и българи от Македония, но решенията на Берлинския конгрес осуетяват тази идея. Заради българите от Одринско и Люлебургаско, които са в пределите на Турция, мнозина се записват във войската и едва не предизвикват дипломатически скандал. Над 30 души от селата в тези райони тръгват за Сливен, за да се запишат войници в тамошния полк. Заместник-началникът на войската полковник Шепелев заминава за Цариград и потушава скандала.
На първо време въоръжението става с оръжието на опълченците и запасите в руските складове, които имат над 11 000 пушки „Шаспо“. Към тях са прибавени и пушки „Пибоди“ и „Хенри Мартини“ от пленените турски войници. Поради липса на боеприпаси са определени по 150 патрона на войник. Отделени са и 12 оръдия „Круп“, както и 1200 коня от резерва на руската армия, които са оставени от Казашкия и Терско-Горския полк, който се връща в Кавказ.
Ентусиазмът е налице, но липсва нужната дисциплина поради простата причина, че българите дотогава не знаят като какво е това нещо казармен ред. Най-любопитният случай е с Райчо Николов, който по време на Кримската война през 1854 г. е преплувал Дунава, за да каже на руския командващ, че турците готвят нападение над руснаците при Гюргево. През октомври 1878 г. обаче той се сбива с един турчин и в яда си едва не го застрелва. Вкаран е в ареста. Когато се създава българската войска, той моли да бъде освободен от руска служба и да премине на българска. Понеже е арестант и предстои съд, неговият случай е разгледан лично от полковник Шепелев и молбата му е уважена. В Чирпан пък българските новобранци се напили и извършили насилия над 5 жени, четири от които циганки. За да ги усмирят, по тревога е вдигната войската в града. От полка в Търново пък на два пъти изчезва ковчежето с парите на интендантството, което кара руснаците да вземат специални мерки, като ги предават на съответния началник на войските в града.
Скоро обаче българите се научават на ред и закони, дисциплината се затяга и военната им подготовка започва да се подобрява. На 11 февруари 1879 г. княз Дондуков-Корсаков пише по повод на направения първи строеви преглед до военния министър на Русия: „Бодрият вид на хората, военната им стойка, бързото строяване и равнение при поход неволно предизвикаха възторженото одобрение на всички присъстващи. Мене особено ме порази състоянието на артилерията и конната сотня, като се вземе под внимание, че батареята е сформирана едва през ноември и конните дружинници се качиха за първи път на кон през декември“.
Първото военно училище
През лятото на 1878 г. в Пловдив е създадено и първото военно училище, което тогава представлява една рота от подбрани младежи със специален режим на обучение. Само след дни, през август, то е преместено в София и са определени неговите правила. Условието за прием е младежите да не са по-млади от 17 години и да са завършили IV гимназиален клас. Определено е то да бъде в сградите на турската военна болница, на чието място днес е Военният клуб. Приемните изпити започват на 15 ноември, а обучението трае от декември до май. Явяват се 180 души от новосформираните дружини и 150 доброволци. Очакванията са били за около 100-150 кандидати, затова се решава изпитите да са доста строги. Ръководи ги капитан Флейшер, който става и първият началник на училището. Въпреки военната строгост, изпитите издържат 309 души. Сградите обаче могат да подслонят 200. Надхвърлилите бройката се настаняват в бившите турски казарми, където днес е Духовната семинария. Освещаването на военното училище става на 26 ноември, когато руснаците честват Свети Георги Победоносец и на тази дата още веднъж се чества Деня на Българската армия. През 1880 г. княз Александър Батенберг определя това да става на 6 май.
С течение на годините първият випуск дава 4 „пълни” генерали, което значи генерал–полковници, 7 генерал-лейтенанти и 27 генерал-майори. Пак четирима са и дипломатите сред военните до 1918 г. Сред тях са Радко Димитриев, който взема участие в преврата срещу княз Батенберг, емигрира в Русия, на два пъти минава на руска служба, но е и помощник-командващ по време на Междусъюзническата война, както и командир на Трета армия по време на Балканската война. Никола Иванов пък командва превземането на Одрин по време на Балканската война. Стилиян Ковачев е и военен министър през 1913 г. Никифор Никифоров е пълномощен министър на България в Германия. След завръщането си става военен министър в кабинета на Иван Е. Гешов (1911-1913). Участникът в Априлското въстание и по-късно генерал Стефан Паприков участва в българската делегация за сключването на Лондонския договор през 1913 г. Рачо Петров пък два пъти е министър-председател на България от 1901 до 1903 г., но е и осъден от правителството на Алексаднър Стамболийски на 75 години затвор. Генерал Иван Попов пък е участник в четата на Филип Тотю, командир на Първи софийски полк, но и убит при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г.
Игор Илиев
