За четвърт век не казахме цялата истина за комунизма
„С рухването на комунистическите режими в Централна и Източна Европа се срина и изкуственото разделение в Европа между свободните и отворени общества, и несвободните, и потиснатите“, заяви президентът и върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България Росен Плевнелиев. Той откри международна конференция на тема „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето“. Форумът е част от кампанията „25 години свободна България“, която се провежда под патронажа на държавния глава.
Президентът беше категоричен, че единствено, говорейки открито за миналото, можем да погледнем напред, освободени от предразсъдъци, заблуди и манипулации. „Амбицията на това събитие и съпровождащите го инициативи е да се направи още една крачка към възстановяването на доверието в българското общество, което рядко е било толкова поляризирано, а политическият дебат толкова лишен от стратегическа перспектива и основа за национално съгласие“, подчерта Плевнелиев.
Медиите, училището, университетът и музеите са се отдръпнали от темата, оставяйки младото поколение да черпи познание за комунистическия режим предимно от тесния семеен кръг и спомените на по-възрастните, които с течение на годините биват преосмисляни, забравяни или променяни, констатира държавният глава. Той цитира данните от скорошно социологическо проучване, установило, че едва 6% от младите хора между 16 и 30 години имат представа за развитието на България в периода 1944-1989 г.
В обществото ни се е наложила тезата, че преходът е можел да бъде различен и по-добър, че и левите, и десните българи се чувстват разочаровани. „Отговорът е, че за 25 години не казахме цялата истина за комунистическия режим, за 25 години не успяхме да отворим докрай досиетата на Държавна сигурност, за 25 години като общество не намерихме сили да затворим тази страница от нашето минало, осъждайки еднозначно и категорично престъпленията на тоталитарния режим“, заяви президентът. Той призова да не се търси „ляв“ или „десен“ прочит на историята, а обществото ни да се обедини около истината за миналото, за да не повтаряме допуснатите грешки.
Непорочното зачатие на прехода
Дали не говорим за нещо друго, а не за преход, дали не говорим за перестройка, за прехвърлянето на политическата власт на икономическа основа? Тези риторични въпроси зададе Едвин Сугарев на сесията под надслов „25 години по-късно“. Базирайки се на данни от национално социологическо проучване, първата сесия зададе рамките на дебата в конференцията. Участваха Боряна Димитрова, („Алфа Рисърч“), политологът Димитър Димитров, Евелина Келбечева (от Американския университет в Благоевград), социоложката Петя Кабакчиева, Михаил Неделчев, Едвин Сугарев и Живко Георгиев от „Галъп интернешънъл“).
Определянето на Тодор Живков за най-позитивния политик от 55% от интервюираните от „Алфа рисърч“, следван от Маргарет Тачър, беше един от основните въпроси, повдигнат от Боряна Димитрова, ръководител на изборните и социалнополитическите изследвания на „Алфа Рисърч“. Тя подчерта персонификацията на периода с популярния разговорен термин „Татовото време“, което се характеризира с
удобния, хитър инфантилизъм на сигурността преди 10 ноември
в който няма изненади, стига да си послушен, получаваш сигурна работа, жилище, заплата, „пускат“ банани. „Какво си спомняте от комунизма?“ е въпросът, който най-много измъчил участвалите в допитването, посочили аварията в Чернобил, възродителния процес и случки от личния опит като най-емблематичните събития в периода, белязан от усещане за личен интерес и колективна безотговорност. „Ето защо корупцията се оказа основният проблем на демокрацията“, посочи Димитрова.
Участниците в дискусията се обединиха около мнението, че амнезията за тоталитаризма се корени най-вече в силния конфликт между памет и знание. Те определиха проблематичната колизия като добре организирано невежество, академично замитане под килима, нормализиране на социализма, нискочела партийна пропаганда, безсрамна по своята лъжовност епоха, която слави своите дела в името на народа. Според участниците, некомунистическите сили не са успели да създадат кохерентна историография за това минало. Отсъствието на знания увеличава свободните тълкувания и води до вторична и третична митологизация на периода.
„Вината ни е, че не преживяхме по-радикално 10 ноември. Трябваше да стане
невъзможно да се носят фланелки със сърп и чук
и Сталин. Това не е въпрос на изкуство!, заяви Михаил Неделчев, сравнявайки „Задочните репортажи“ на Георги Марков със „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов. „Няма друга книга с такава енциклопедичност за периода“, допълни той и поиска да се промени учебната програма. Лекторите настояха тоталитаризмът да влезе в изпитните въпроси на матурите.
Ексвъншния министър Николай Младенов нарече социализма отклонение от нормалното развитие на българското общество, а бившият председател на НС Йордан Соколов поиска диктатура на демокрацията. Конференцията приключи с констатацията, че макар да сме индивидуално по-успели, обществото ни като цяло не е.
Падането на Берлинската стена – величествена увертюра без носталгия
Понятието Западни Балкани е условно, особено през последните години след влизането на Хърватия в ЕС, подчерта в сесията за прехода в Западните Балкани водещият Огнян Минчев. Не е имало единен модел на социализъм, заяви бившият хърватски президент Стипе Месич и определи Югославия като специфична в това отношение заради отворените граници и пазарните елементи в икономиката. „Докато повечето източни държави искаха смяна на политическия елит, у нас гражданите искаха системата да се демократизира. Желанието за отцепване дойде по-късно и беше предизвикано от усилията на най-голямата република – Сърбия.“ Месич изброи като грешки на прехода приватизацията, историческия реваншизъм, корупцията. „Когато през 2000 г. станах президент, обещавах връщане на процесите на приватизацията и изправяне на военните черноборсаджии пред съд. Не успях, но някои правителства въобще не се опитваха да тръгнат по този път. Днес мога да кажа: Преходът остана ограничен. Падането на Берлинската стена преди 25 години беше величествена увертюра, която заслужава и величествен финал“, заключи Стипе Месич.
Политологът Йован Теокаревич от Сърбия се опита да обобщи процесите за цялата Югославия. Според него като преход тя се намира по средата – по-зле от страните в Централна и по-добре от тези в Източна Европа. „Легитимността на Югославия намаля с разпада на Източния блок. Това доведе до сериозна икономическа криза, която постави началото на войните“, каза той. Войните бележат прехода с такава сила, че за много хора той се идентифицира с тях повече, отколкото с промяната в политиката и икономиката.
Както и Месич, политологът подчерта, че преходът не е приключил и има недоволство от отказа на ЕС за следващо разширяване. Берлинската стена не падна по един и същи начин за всички, обобщи Теокаревич.
За разлика от другите бивши югославяни Радмила Шекеринска от Македония не изглеждаше лишена от надежди. „Разликите между Западните Балкани и Централна и Източна Европа са видими. Ние имаме закъснение от групата 10, плюс с 10 години и някои специфични проблеми.“ Тя обърна внимание върху изказването, че хората в България са фрустрирани, защото искали демокрация, а получили капитализъм. Според нея това е усещането в повечето държави в Централна и Източна Европа. Качеството на живот в нашия регион се е подобрило, но комбинацията от несигурност и неравенство отприщват носталгията по предишното управление.
У нас няма носталгия, контрира албанският журналист Ремзи Лани. Моята държава е тази, която най-много се промени в прехода. При нас нямаше война и конфликти, държавността не беше поставена под въпрос, нямаме двустранни спорове със съседите. Преходът беше изграждане на основите. Излязохме от брутален комунистически режим, в сравнение с който Чаушеску беше демократ, заяви Лани.
След падането на Берлинската стена обаче се образуваха други стени – видими или невидими, които ни разделят, констатира той.
Боряна Радева
Светлозар Стоянов
Фото Красимир Тодоров
