Проф. д-р Ганчо Ганчев е макроикономист, член на Института за икономика и международни отношения, шеф на стопанския факултет на ЮЗУ, икономически съветник в последния служебен кабинет, бил е шеф на Агенцията за икономическо развитие и програмиране към Министерството на икономиката.
– Проф. Ганчев, какво ново показа изследването за бедността на Института за икономика и международни отношения?
– Отваря се ножицата между доходите на най-бедните и най-заможните слоеве в България. Имаме специален показател, който може да бъде наречен „цена на неравенството“. Той показва настъпването на неравенството и какво „печелим“от икономическа гледна точка, грубо казано, от това, че имаме голямо неравенство. У нас, като поддържаме висока степен на неравенство, не получаваме никакъв икономически ефект. Една от тезите, от началото на прехода неофициално и целенасочено (и продължава да бъде лансирана), е, че голямото неравенство стимулира хората с високи доходи да бъдат икономически активни. Докато тези с ниски доходи, но и с нисък жизнен стандарт уж поддържат висока конкурентоспособността на икономиката. Типичен израз на тази стратегия е плоското данъчно облагане. Тя е неолиберална, но у нас се приложи в екстремен вариант, който не се прилага никъде по света. Т. нар. хоризонтална прогресивност без наличието на вертикална данъчна скала се прилага в Естония. У нас, обаче, идеята се осъществява в извратен вид като целенасочено увеличаване на разликата между бедни и богати с оглед да се стимулира икономическото развитие. Този резултат вече 25 г. не се получава.
– Според анализатори, грешката ни е, че механично прилагаме чужди модели и не търсим собствен път…
– Това също може да е грешка, но дори и един чужд модел сме приели във форма, както не се прилага никъде.
– Доколкото неравенството е заплаха и за сигурността, не сме ли част от глобален процес?
– При глобализираната икономика винаги сме част от такъв процес. Ако имате предвид процес на целенасочено дестабилизиране на Европа или Балканския регион, трудно ми е да съдя дали е така. По-скоро това си е доморасла стратегия, която показва неразбиране на това, което се прилага, и безкрайна идеологизация на фискалната политика. В контекста на тези глобални взаимозависимости това води до изтласкване на България в периферията на ЕС.
– Каква прогноза направихте с картината на обедняването ни за близките години?
– Прогнозата до голяма степен зависи от това, каква политика ще възприеме правителството. Ако продължим или задълбочим тези тенденции, социалното разслояване и изоставането от европейските страни ще продължи. Имаме шанс, ако се откажем от този път и динамизираме макроикономическата и структурната политика и преориентираме използването на еврофондовете към иновация. Има и друга теза, че отрасли като селското стопанство и туризмът ще ни изведат от бедността. Това изобщо не се потвърждава.
– А каква икономическа писта може да ни изведе?
– Трябва да се върнем към предишната стратегия за високи технологии и иновации. Не може със сектори селско стопанство и туризъм да бъдем между богатите страни в ЕС. Тази утопия не се потвърждава и от самото развитие на бизнеса ни. Независимо от всички грешки на икономическата политика има предприятия и сектори и във високотехнологичния сегмент, които се развиват успешно, което показва, че това е бъдещето.
– Къде е мястото на военното производство за излизане от икономическия ступор?
– Задължително трябва да го включим, тъй като военните технологии винаги са били водещи. И тук държавата е в естествените си позиции да провежда някаква структурна политика. Превъоръжаването на армията трябва да мине през модернизирането на военнопромишления ни комплекс. Той основно трябва да снабдява армията ни с най-съвременно и модерно въоръжение.
– Е, ние не можем да произвеждаме самолети…
– Е, защо да не можем. Повтарям известни неща, но България е една от първите страни, които използват авиацията, и през 30-те г. е имала собствено производство на самолети. Независимо че са ползвани двигатели и технологии от други страни, но сме имали собствени разработки. Швеция, която не е толкова по-голяма, също има съвременни самолети, които са конструирани на базата на международното разделение на труда. И голяма част от компонентите не се правят в Швеция. Не виждам дори принципна невъзможност съвместно с други страни да произведем самолет, достатъчно добър за нашите ВВС. И да нямаме толкова много специалисти в тази област, ще привлечем. На базата на международното разделение на труда е възможно всякакво производство, по лиценз, например.
– Как да се смени парадигмата на икономиката, професоре?
– Да се прицелваме нагоре – инвестиции и в новите технологии, и в иновативни производства, като ВПК би могъл да бъде водещ в това отношение. Наскоро от посолството ни в САЩ ни информираха за много български високотехнологични фирми, които пробиват на американския пазар. Което доказва, че имаме възможност да заложим на тези отрасли. Но трябва силно да ги подкрепим като държава и да ги включим в някаква стратегия. След като хората, започвайки от нула, без държавна помощ, успяват да пробият на пазара навън, какво би било, ако имаха и подкрепата. Говорим за водещи технологии – информационни, микроелектроника, нанотехнологии. Парадоксът е, че това се случва без и въпреки политиката на държавата. Има хора, които се връщат от чужбина, създават такива производства и пробиват на международния пазар въпреки кризата, пасивността и дори враждебността на средата за бизнес. Не знам защо се възцари идеологията, че трябва да произвеждаме прости неща, стандартни продукти и че не сме способни на друго. И това е идеологията и на част от българския бизнес. А практиката показва точно обратното: можем много повече, отколкото правим.
– Нещо като философия на бедността?
– Стратегията, че трябва да се разделим на бедни и богати – и бедните да получават ниски заплати. И да осигуряват конкурентоспособност на прости производства, които чрез дъмпинг пробиват на международния пазар, е изцяло погрешна. Голяма част от квалифицираните ни кадри напуснаха страната, но проблемът се преекспонира. При положение че заплащането на висококвалифицираните работници у нас продължава да е ниско, малко вероятно е те да се задържат тук. Много биха се върнали срещу добро заплащане. В икономиката недостиг означава, че цената, която се заплаща за недостатъчния ресурс, е ниска.
– Кои тогава са задължителните стъпки на кабинета, обречен да прави непопулярни реформи?
– За да могат изобщо да се правят реформи, трябва да има адекватен социален климат. Тежестите на реформите трябва да се разпределят пропорционално на доходите, а без въвеждането на прогресивно облагане това е невъзможно. Всякакви реформи спряха от момента на въвеждане на плоския данък от 2008 г. Никой не може да ги въведе, без да засегне хората с ниски доходи. При такъв тип преразпределение, всеки опит за реформа ще бъде посрещнат на нож от населението. Затова базата за реформи е по-справедливото облагане. И ако правителството иска да ги прави, да започне от данъчното облагане въпреки любимата теза на десните икономисти, че там нищо не трябва да се пипа. Но ако там нищо не се промени, значи и никъде другаде няма да се промени. Тъй като ще бъде социално неприемливо. Нещата са достигнали дотам, че е необходима цялостна реформа, която да включи данъците и преразпределението. Тогава хората биха понесли и непопулярни реформи. Второ, трябва да се динамизира макроикономиката. Основният начин за това е да влезем в еврозоната. Тя ще ни даде огромни предимства, ще облекчи кредитирането, ще ги поевтини. Следваща стъпка е влизането в Банковия съюз, което ще подобри банковия надзор и ще изчисти порочните практики на кредитиране и финансиране.
И трето, в структурната политика имаме големи възможности във връзка с новата фискална програма на ЕС. За щастие има известна преориентация на структурните фондове към образование и квалификация. Но допълнително държавата трябва да подчини всички свои разходи, включително военните, към насърчаване на модернизации, нови технологии и производства на базата на собствени разработки.
Росица Цонева
