Поотмина еуфорията, че българката Аксиния Михайлова (1963 г.) спечели едно от най-престижните европейски отличия – тазгодишната награда „Аполинер“ – еквивалент на „Гонкур“ в поетичния жанр. Време е този факт не само да бъде осмислен като патос, а и като явление, пресечна точка на две културни среди. Този двуизмерен блясък на поетичната й книга „Небе за изгубване“ се дължи на френския език „все така жив и обаятелен за чуждестранните автори“, по думите на Жан-Пиер Симеон, председател на журито на наградата „Аполинер“. Според него любовните стихове са рисковано начинание. Но поемите от „Небе за изгубване“ притежават „изразна сила и чувственост, чрез които авторката съумява да избегне клопките: патос, сантименталност, сладникавост…“ Чрез неочаквана игра на образи Аксиния Михайлова подновява, с голяма сдържаност в емоциите – от страстта до отчаянието, от сливането до отчуждението, от очакването до радостта от общуването. Книгата, отпечатана през юни във Франция от издателство „Галимар”, съдържа стихове, писани директно на френски.
Поетесата е авторка е на 5 сборника с поезия: „Тревите на съня“ (1994), „Луна в празен вагон“ (2004), „Три сезона“ (2005), „Най-ниската част на небето“ (2008), „Разкопчаване на тялото“ (2011). Съоснователка е литературното списание „Ах, Мария“. Превеждала е много френски автори, като Жорж Батай, Силви Жермен, Жан Жене, Тахар Бен Желун… Като преводач има български и международни награди. В разговора ни с нея, тя разкрива не само многообразните условия и събития, оформили уникалния й поетичен глас, но и калейдоскопа емоции на човек, отзовал се за броени дни сред най-значимия културен елит на Европа. Ако езикът е родина на писателя дали, е намерила втора родина там където са многопластовите натрупвания на френската култура.
– Нека отговоря с няколко изречения от словото, което произнесох при връчването на наградата. „Започнах да уча френски език на 14 години. Най-голямата ми мечта във френската гимназия беше да видя Париж. Но през 80-те години беше по-лесно човек да влезе в рая, отколкото да получи виза за Франция. Чаках 33 години, преди да докосна мечтата си. Дойдох във Франция през 2010 г. Разхождах се из улиците на моята детска мечта, но когато човек не получи нещо навреме, той продължава да се съмнява докрай дали наистина го е получил. Сега разбирате откъде идват всичките ми емоции, които пропукват като сухи съчки у мен.
Стиховете в тази книга са деца, родени от безумната любов между българския дух – като баща и френският език като майка. Парадоксът е, че тяхната майка не знаеше за съществуването им повече от десетилетие. Не съм мислила да ги публикувам във Франция. Благодаря на издателство „Галимар“ – построи красива къща за моите стихове. Тя стана част от „Бялата колекция“ – това надхвърляше и най-дръзките ми мечти. Превеждала съм автори от първа величина, публикувани в тази колекция, като се започне с Жорж Батай преди повече от 20 години. Сега стиховете ми си имат красив дом, на завет са, тяхната майка – френският език, ги припозна и мога да се върна спокойна в България.“
Тази духовна родина винаги съм я носила у себе си. Два езика са две родини и две небета. Като двете крила на птица. Щастлива съм, че тази втора „родина“ припозна цветовете на моето „Небе за изгубване“ като свои и ги оцени по достойнство.
Често ме питат чувствам ли се като чужденка в България. В никакъв случай. Цял живот съм живяла в България. Душата на човека сама избира къде да се прероди. Да се родя в България, вероятно си има дълбока причина – уроците в този си живот мога най-добре да ги науча тук. Ако съдбата ми изпрати друго предизвикателство, ще го приема като част от личния ми път.
Имало е моменти на разочарования и съжаления, искало ми се е да съм другаде. Всеки ги има. Тогава човек е чужденец дори на самия себе си. Възхищавам се на всяко ново небе, под което имам възможност да мина, да усетя, да дишам. Но знам, че има къде да се върна. Това е физическата ми родина. С нейното небе и никое друго. Духовната е нещо по-различно.
За мен поезията е висша енергия и като такава е първична, а езикът е вторичен. Стихотворението „идва“, не мога да обясня откъде и как, гадая за водовъртежа от емоции, които са го породили, мога да посоча дума или стих от друг поет, които са отключили онова, което е било вътре у мен. Поезията се храни и от живота, и от друга поезия. Ако стихотворението ти се „диктува“, езикът поддава и няма съпротива – при писането и на двата езика е така. Но такива моменти на „диктуване“ са редки, божия милост. Има стихотворения, които вътрешният ти редактор все нещо не приема, дълго ги носиш, докато ги „изродиш“. Тогава и езикът се съпротивлява. Тогава не се инатя, оставям ги – когато се случат.
Често ме питат как се раждат стиховете – кога на френски и кога на български. Поезията оформя хаоса – душевен и телесен, носи в себе си послание към друг. Прелъстява чуждите сетива, колкото и да твърдят някои, че пишат само заради себе си. „Кулата от слонова кост“ не е моят мит, не е приказката, в която искам да вляза. Зависи и от това в каква среда се намирам. Когато пребиваваш в чуждоезична среда и си в активен контакт със себеподобни, мислиш на този език. Оттук до прописването на чуждия език има само една стъпка. А аз от 37 години ползвам френски език и превеждам от 25 години.
И в момента работя върху българските версии на някои от по-ранните ми френски стихотворения. Подготвям нова книга на български език. Пиша рядко, това ми създава безпокойство. Не ми се иска да се лиша от някои текстове, особено такива, които работят за целостта на новата ми книга. Първоначално подхождах към тях, както при работата си с преводите на чужди поети. Превеждам ги и „отлежават“ няколко месеца, за да ги забравя, да ги откъсна от себе си – времевата дистанция ми помага да видя слабостите и пропуските. Но когато подходих преди години по този начин към „превода“ на собствените си стихотворения, изпитах затруднение. Все нещо не се получаваше на български. Доста време ми отне, докато проумях – беше се изгубила част от енергията, която е съществувала при писането на френски. Който пише поезия, а не стихотворения, разбира за какво става дума. Стихотворението идва с определена честота и интензитет на енергията. И ти си в този облак, и стихотворението е в него. Ти си на нивото на тази енергия. Влязъл си в досег с „всеобщото поетично движение“, както го нарече в края на 90-те години Иван Методиев, докато ни говореше на десетина човека на равденския бряг и разсъждавайки на глас защо един стих се вписва или не във всеобщото поетично движение, проверяваше и доизясняваше теоретичните основи на своята „Нава“. Прекрасни моменти, благодаря на съдбата, че ми подари това благословено време.
Но да се върна към енергиите, които създават едно стихотворение. Облакът може да се извали като краткотраен летен дъжд, а може да е обсадил небето като в протяжен ноемврийски ден. В един момент дъждът спира. Ти вече не си на нивото на тази енергия. И слава Богу, защото тя е от друг порядък. Не са малко примерите за поети, художници, музиканти, които са „пребивавали“ в такива „енергийни“ облаци повече, отколкото е пригодено да пребивават в тях физическото ни тяло и умът ни. Изходът в най-щадящият случай е пълно изтощение или лудница. Това, разбира се, е екстремният вариант.
Точно загубата на част от тези енергии и неспособността да се върна на тяхното ниво бе нещото, което ми липсваше при превода от дистанция на собствените ми стихотворения. Затова сега, когато напиша нещо на френски, бързам да му направя и българския вариант, докато още съм в облака, докато не се е извалял.
* * *
Всеки път, когато повтаряш,
че утре не съществува,
един мъжки вятър се втурва към мен,
издува роклята ми и ме отнася
върху високите тераси на септември,
откъдето мога да гледам сянката ти,
която ме приближава от всички страни.
И няма смисъл да ти казвам,
че отсъствието също е глагол,
който се спряга само в сегашно време,
защото при теб е зима
и вече си затворил слушалката.
Из книгата „Небе за изгубване“
Лъчезар Лозанов
