„За храброст“ надживява всички политически промени за 134 г.

Орденът „За храброст“ е единственият оцелял от времето на създаването си през 1880 г. до наши дни. Този факт, при цялата ни променлива политическа, а оттам и ценностна, система, би трябвало да предизвиква учудване, ако не отчитаме факта, че за да бъде връчен на някого се изисква задължителен изключителен героизъм на бойното поле – спасен живот или пленено вражеско знаме. А е знайно, че нашата история е изпълнена с геройства и бойни подвизи.
Ако се върнем назад във времето, то учредяването на ордена съвсем не се оказва лесно, защото още в Търновската конституция е записано: „Чл. 58. Титли за благородство и за други отличия, също и ордени не могат да съществуват в Българското Княжество.

Чл. 59. На Княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие во време на война и само за военни лица“.
Княз Батенберг се възползва от „отреждането на знака“ и на 13 януари 1880 г.

издава указ, с който създава първия български орден

В него той казва, че се „учредяват два вида ордени: За офицерите и за нижните чинове. Офицерският орден има 4 степени, а солдатският 2 степени“.

Понятно е, че поради липсата на традиции у нас, за направата му се използват най-популярните за времето си ордени в Европа. Още по време на първото си посещение в чужбина в качеството му на български княз, през май 1879 г., той се консултира със специалиста по отличията в австрийската армия Фридрих Хайер фон Розенфелд, който през 1909 г. ще направи и ордена „Свети Кирил и Методий“ по поръка на вече цар Фердинанд.
За да изпълни указа на Александър Батенберг обаче, австриецът прави няколко варианта на първия български орден, като при това и времето го притиска. По повод на втората годишнина от подписването на Санстефанския мирен договор и 25-годишнината от възкачването на престола на руския император Александър II младият български княз е официален негов гост. А на приема той трябва да се яви със знаците на български орден.

Батенберг лично разглежда всички проекти

и накрая се спира на онзи, който съчетава в себе си две от най-популярните за времето си воински отличия. Единият орден е „За военна заслуга“, съществувал до 1866 г. във великото херцогство Хесен, а другият е руският „Св. Георги“, учреден още през 1808 г. и далеч по-известен като Георгиевски кръст. Защо Батенберг използва тези два ордена е разбираемо – баща му е принц Александър фон Хесен-Дармщат, а майка му – полската графиня Юлия фон Хауке, но и руска придворна дама на император Александър II.

Заради участието си в Руско-турската война в отряда на генерал Гурко бъдещият български княз е награден именно с Георгиевски кръст, а хесенския медал избира заради аристократичното си родословие. От руското отличие той взема и правилата за връчването му и по негово нареждане българското военно министерство официално моли за изпращане на статута на ордена от Санкт Петербург. В българския вариант е записано: „Знакът на тоя орден да служи пред светът в всички времена като доказателство за Милостивото Наше благоволение към военната служба и добро поведение“. Според статута, определен от княз Батенберг орденът има 4 степени за офицери и един „особен знак за отличие, установен за награда на нижните военни чинове“. През декември 1885 г. и двете степени на войнишкия знак по подобие на руския Георгиевски кръст са увеличени на 4.
Разделение претърпяват през 1886 г. и първата, а в началото на Първата световна война – и третата, и четвъртата офицерски степени на ордена, като са разделени на два класа. Така видовете отличия стават общо 11 – 7 за офицерите и 4 за войниците.

Най-висшата степен на ордена е Велик кръст

Той е привилегия на българския княз, който е и негов Велик магистър. С първа степен е наградено и Самарското знаме по повод третата годишнина от героичните боеве край Стара Загора от 31 юли 1877 г. През 1946 г. също с тази степен е наградено и знамето на Народното военно училище „Васил Левски“, което тогава е в София, а от 1958 г. във Велико Търново.
Първите храбреци, наградени със „За храброст“ са 33-има руски офицери и опълченци. Това става в Деня на ордена, който е определен на 29 април по нов стил. След това идва ред на генерали, офицери, дори и на санитари и медицински лица, за които тогава е отредена специална IV степен на отличието. През годините орденът се е печатал първоначално в Русия, а след това в Австро-Унгария, Германия, а след 9 септември и в българския монетен двор. Разбира се, в отделните си емисии е претърпявал и промени във външния вид. Първата е през 1915 г., след това в 1917 и 1941. Най-значимата промяна е след 9 септември 1944 г. Лъвът вече е без корона, а самата корона, свързваща кръста и лентата, е заменена с венец. През 1950 г. се прави новата система от ордени и медали, вече на Народна република България. В нея единствен „За храброст“ запазва мястото си от старите ордени.

Кои са носители на ордена „За храброст“?

Макар първата му степен Великият кръст да е привилегия на българските владетели, с нея са удостоени и Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков през 1887 г. Това е породено от факта, че и тримата са регенти, с други думи – държавни глави, управлявали страната в бурните 1886 и 1887 г. С втората степен на ордена са отличени командирите в Сръбско-българската война, тогава с различни чинове, но по-късно генерали Данаил Николаев, Константин Никифоров и Рачо Петров. Четвъртият е командващият артилерията по време на войната през 1885 г. Олимпий Панов. Той става двукратен носител на ордена, защото е отличен и сред първите 33-има души заедно с Атанас Узунов. Съдбата и на двамата е трагична заради участието им в бунта на офицерите русофили. Олимпий Панов е осъден на смърт от приятеля си Стефан Стамболов, който подписва смъртната присъда със сълзи в очите, а Узунов – разстрелян с останалите офицери. За проявен героизъм и заслуги пред България по време на Балканската и Междусъюзническата война са наградени генералите Михаил Савов, Никола Иванов, Васил Кутинчев, Стефан Тошев, внукът на Кольо Фичето Иван Фичев и други. През Първата световна война с втора степен на ордена са отличени главнокомандващият на българската армия ген. Никола Жеков, генералите Владимир Вазов, Климент Бояджиев, Иван Колев и други. Заради заслугите си в Отечествената война втора степен на „За храброст“ получава и ген. Владимир Стойчев. Съдбата на тези военни е различна, но едно ги обединява – всички са оставили принос в историята на България.
Сред чужденците, наградени в различни години със „За храброст“ се открояват руският император Александър II, сръбският крал Милан, черногорският Никола I и румънският Карол, великите руски князе Михаил и Николай Николаевич, както и генералите Гурко, Столетов, Радецки, Драгомиров и Куропаткин. По време на Първата световна война с отличието се сдобиват и немският кайзер Вилхелм II, турският султан Мехмед V, австро-унгарският император Карл, немските генерал фелдмаршали Паул фон Хинденбург, който през 1925 г. ще стане президент на Германия до 1934 и ще докара Хитлер на власт, Август фон Макензен, който командва българи, турци и германци на фронта срещу Румъния през 1916 г..
Няколко са и имената, чиито заслуги на бойното поле към България остават неясни и до ден днешен като ерцхерцога Карл Франц Йосиф, австрийски престолонаследник, Артур барон Арц, Карл Едуард – херцог Сакскобургготски, Евалд фон Масов, австрийски военен аташе в София. Това обаче се отдава на склонността на цар Фердинанд към отличията и ордените, който като Велик магистър на „За храброст“ има право сам да решава на кого да го връчва.

Игор Илиев